Ако Барберен е отишъл в Париж, отишъл е, мислех аз, за да намери Виталис и да го накара да му плати за мене за изтеклите години. Това никак не ме засягаше. Виталис беше умрял, не можеше да му плати, а от мене не можеше да иска нищо. Но ако Барберен не можеше да иска пари от мене, можеше да поиска мене самия, а вземе ли ме веднъж, можеше да ме даде, където си иска и на когото си иска, стига да платят известна сума. А това ме интересуваше, дори много ме интересуваше, защото бях готов да направя всичко, само да не попадна под властта на ужасния Барберен. Ако се наложеше, бих напуснал Франция, бих отишъл с Матиа в Италия, в Америка, на края на света!
Като размислях така, реших да бъда предпазлив с мама Барберен не защото нямах доверие в нея — милата женица, знаех колко много ме обичаше и колко предана ми беше! Но тя трепереше пред мъжа си, уверил се бях в това, и ако се отпуснех много, можеше, без да иска, да повтори това, което съм казал, и да даде по тоя начин на Барберен възможност да ме намери или, с други думи, да ме вземе отново. Аз поне не биваше да допусна това. Трябваше да бъда нащрек.
Когато Матиа излезе, запитах мама Барберен:
— Сега, като сме сами, ще ми кажеш ли по каква моя работа е отишъл Барберен в Париж?
— Разбира се, момчето ми, и то с удоволствие.
С удоволствие? Бях поразен.
Преди да продължи, мама Барберен погледна към вратата. Като се увери, че няма никой, пристъпи към мене и ми каза полугласно, с усмивка на лицето:
— Изглежда, че твоето семейство те търси!
— Моето семейство?
— Да, твоето семейство, Реми.
— Нима имам семейство? Нима имам семейство, мамо Барберен, аз, подхвърленото дете?
— Изглежда, че не са те подхвърлили доброволно, щом сега те търсят.
— Кой ме търси? О, мамо Барберен, говори, говори по-бързо, моля ти се!
После изведнъж ми се стори, че съм полудял, и извиках:
— Не, не, това е невъзможно. Барберен ме търси!
— Да, разбира се, но за да те предаде на семейството ти.
— Не, за себе си ме търси той — да ме намери и да ме продаде пак. Но няма да ме намери.
— О, Реми, как можеш да помислиш, че ще се съглася на такова нещо?
— Той иска да те измами, мамо Барберен.
— Хайде, момчето ми, бъди разумен, слушай какво ще ти кажа и не си създавай излишни страхове.
— Аз помня как.
— Слушай това, което чух със собствените си уши. Ще ми повярваш, нали? Идущия понеделник ще стане месец, аз шетах в месалнята, когато един мъж, или по-право един господин, влезе вкъщи, където се намираше по това време Барберен. „Вие ли се казвате Барберен?“ — попита господинът с произношение на човек, който не е от нашия край. „Да, аз“ — отвърна Жером. „Вие ли сте намерили едно дете в Париж, на «Авеню дьо Бретьой», и вие ли сте го прибрали да го отгледате?“ — „Да, аз.“ — „Къде е сега това дете, моля?“ — „А какво ви интересува това, моля?“ — отговори Барберен.
И да се съмнявах в думите на мама Барберен, само по любезния отговор на Барберен щях да позная, че тя ми предава точно каквото е чула.
— Знаеш — продължи тя, — че в месалнята се чува всичко, което се говори тук, и после, ставаше дума за тебе и аз исках да слушам. Тогава, за да чуя по-добре, се приближих и стъпих на една съчка, която се счупи. „Не сме ли сами?“ — попита господинът. „Жена ми е тук“ — отвърна Барберен. „Тук е много топло — каза господинът. — Ако искате, да излезем навън да си поговорим.“ Излязоха двамата и Барберен се прибра сам чак след три-четири часа. Представяш ли си колко бях любопитна да узная какво са си говорили Жером и тоя господин, който беше може би баща ти, но Жером не отговори нищо на моите въпроси. Каза ми само, че господинът не ти бил баща и че те търсел от страна на твоето семейство.
— А къде е семейството ми? Какво е то? Имам ли баща? Майка?
— Тъкмо това питах и аз Жером. Той ми каза, че нищо не знае. После добави, че ще замине за Париж, за да намери музиканта, на който те беше дал и който му казал да го търси в Париж на улица „Лурсин“, при някакъв друг музикант — Гарофоли. Запомних добре тия имена, запомни ги и ти.
— Зная ги, бъди спокойна. А Барберен не ти ли се е обаждал, след като замина?
— Не. Навярно продължава да търси. Господинът му беше дал сто франка, пет жълтици, а след това навярно му е дал още пари. Всичко това и хубавите пелени, в които беше повит, когато те намериха, показва, че родителите ти са богати. Когато те видях сгушен там, край огнището, помислих, че си ги намерил, и затова взех другаря ти за твой роден брат.
В това време Матиа мина край вратата и аз го повиках.
Читать дальше