Ектор Мало - Без дом

— Ха, старият музикант умря ли?

— Да, и аз много плаках, защото, ако днес зная нещо, ако мога да си изкарвам хляба, на него дължа това. След като той умря, намерих и други добри хора, които ме прибраха, и работех при тях. Но ако ти бях писал: „Градинар съм в Гласиер“, нямаше ли да ме потърсят? Или пък нямаше ли да искат пари от тия добри хора? А аз не желаех нито едното, нито другото.

— Да, разбирам те.

— Но това не ми пречеше да си мисля за тебе и когато бивах нещастен — а това ми се случваше понякога, — мама Барберен виках на помощ. В деня, когато останах свободен и можех да правя, каквото си искам, дойдох да я целуна, не веднага наистина, но човек не постъпва така, както иска, и после, бях си наумил нещо, което не беше лесноизпълнимо. Трябваше да купя кравата, преди да ти я подаря, а парите не падаха току-така в джобовете ни. Трябваше да свирим песни през целия път, и весели, и тъжни. Трябваше да вървим, да се потим, да търпим мъки и лишения! Но колкото повече се мъчехме, толкова по-доволни бяхме, нали, Матиа? Брояхме всяка вечер парите, не само тези, които бяхме спечелили през деня, а и тези, които бяхме спестили, за да видим дали не са станали повече.

— Ах, добрите деца, добрите момчета!

Както разговаряхме, докато мама Барберен бъркаше тестото за палачинките, а Матиа чупеше съчки, аз сложих чиниите, вилиците и чашите на масата и отидох да налея стомната.

Като се върнах, гювечът беше пълен с хубаво жълтеникаво тесто, а мама Барберен търкаше здраво с шепа сено тигана. В огнището пламтеше силен огън, а Матиа го поддържаше, като хвърляше съчка след съчка. Капи, седнал край огнището, гледаше умилно тия приготовления и понеже огънят го пареше, подигаше от време на време ту едната, ту другата си лапа и леко скимтеше. Силната светлина на пламъка проникваше и в най-тъмните кътчета и аз гледах как трептят фигурите по басмените завеси на леглото, които толкова често през моето детство са ме плашели нощем, когато се събудех при лунна светлина.

Мама Барберен сложи тигана на огъня, взе с върха на ножа бучка масло и я пусна в тигана, където тя веднага се стопи.

— Хубаво мирише! — възкликна Матиа, който се беше навел над самия огън, без да се бои, че ще се опари.

Маслото започна да пращи.

— Пее! — извика Матиа. — О! Трябва му съпровод!

За Матиа всичко трябваше да се върши с музика. Той взе цигулката си и леко, под сурдинка, започна да издава звуци по песента на тигана, което разсмя много мама Барберен. Но моментът беше много тържествен, за да се отдаваме на ненавременно веселие. Мама Барберен бръкна с голямата лъжица в гювеча и извади оттам тесто, което се точеше на дълги бели конци. Тя изля тестото в тигана и маслото се отдръпна пред тая бяла стихия и я загради с червеникав кръг.

Аз също се надвесих напред. Мама Барберен тупна опашката на тигана, после изведнъж подхвърли палачинката нагоре за голям ужас на Матиа. Но нямаше нищо страшно. След като се поразходи донякъде в комина, палачинката падна пак в тигана, но вече обратно и показваше изпържената си страна. Успях само да взема чинията и палачинката се плъзна в нея. Тя беше за Матиа, който си опари пръстите, устните, езика и гърлото, но какво от това! Той и не мислеше, че се е опарил.

— Ах, колко е вкусно! — извика той с пълна уста.

Мой ред беше да подам чинията си и да се опаря. Но и аз като Матиа не обърнах внимание, че съм се опарил.

Третата палачинка бе изпържена и Матиа посегна към нея, но Капи страшно излая. Негов ред беше и както е справедливо, Матиа му подаде палачинката за голям ужас на мама Барберен, която като всички селяни беше равнодушна към животните и не можеше да разбере как е възможно да се дава на куче „християнска храна“. За да я успокоя, обясних й, че Капи е учено куче и че той е спечелил част от парите за кравата. После той беше наш другар и трябваше да яде като нас, с нас, понеже тя беше заявила, че няма да хапне от палачинките, преди ние да уталожим страшния си глад.

Мина много време, докато задоволим глада си и особено лакомството си. Но най-после дойде час, когато дружно заявихме, че няма да хапнем повече нито една палачинка, ако мама Барберен не изяде няколко.

Тогава поискахме и ние самите да правим палачинки, първо аз, после Матиа. Да сложиш масло, да изсипеш рядкото тесто не беше мъчна работа, но не умеехме да подхвърляме палачинките като мама Барберен. Аз изпуснах една в пепелта, Матиа метна една съвсем гореща върху ръката си.

Най-после, когато гювечът се изпразни, Матиа, който много добре беше забелязал, че мама Барберен не иска да говори пред него „по моята работа“, заяви, че иска да види за малко какво прави кравата на двора, и без да чуе какво ще кажем, ни остави сами, мама Барберен и мене. Очаквах тоя миг с голямо нетърпение и ако не бях се увлякъл в пърженето на палачинките, само тая мисъл щеше да се върти в главата ми.