Ектор Мало - Без дом

— Чудесна мисъл.

— Тогава дръж кравата, внимавай да не я изпуснеш. Ще вляза при тоя бакалин и ще купя масло и брашно. Ако мама Барберен няма яйца, ще вземе назаем, защото може да ги счупим по пътя.

Влязох в бакалницата, откъдето Зербино беше откраднал кората хляб, и купих ливра масло и две ливри брашно, после продължихме пътя си. Не исках да уморявам кравата, но толкова много бързах да стигна по-скоро, че неволно ускорявах крачките. Още десет километра, още осем, още шест! Чудно нещо, пътят ми се струваше по-дълъг, когато се приближавах към мама Барберен, отколкото в деня, когато се отдалечавах от нея, а тоя ден валеше студен дъжд — още го помня. Бях много развълнуван, трескав и всеки миг поглеждах часовника си.

— Хубав край, нали? — попитах Матиа.

— Да, дърветата не закриват гледката.

— Когато се спуснем по рида към Шаванон, ще видиш много дървета, и то хубави — дъбове, кестени.

— А има ли по тях кестени?

— Иска ли питане! И после, в двора на мама Барберен има една крива круша, която можеш да яхаш като кон, и дава ей такива големи круши и много вкусни. Ще видиш.

При всяко нещо, което му описвах, повтарях:

— Ще видиш.

Искрено си представях, че водя Матиа в някаква вълшебна страна. Пък най-сетне нали за мене беше така? Нали там за пръв път очите ми видяха светлината? Нали там почувствувах, че живея, там бях толкова щастлив, там бях обичан? И всички тия впечатления от първите ми радости, станали по-силни при спомена за страданията през моя скитнически живот, оживяваха, напираха в сърцето и в главата ми, колкото повече се приближавах към моето село. Сякаш родният въздух разнасяше ухание, което ме опиваше. Всичко ми се виждаше прекрасно. Обзет от това опиянение, Матиа също се връщаше, но само мислено за съжаление, в родния си край.

— Ако дойдеш в Лука — казваше той, — и аз ще ти покажа много хубави неща, ще видиш.

— Та ние ще отидем в Лука, след като видим Етиенет, Лиза и Бенжамен.

— Наистина ли ще дойдеш в Лука?

— Ти идваш с мене при мама Барберен, а аз ще дойда с тебе да видя майка ти и сестричката ти Кристина и ще я нося на ръце, ако не е много голяма. Тя ще бъде и моя сестра.

— О, Реми!

И не можа да добави нито дума, толкова беше развълнуван.

Като разговаряхме така и продължавахме да вървим с бързи крачки, изкачихме се на хълма, откъдето започва ридът, който с много лъкатушения се спуска към Шаванон, като минава край къщата на мама Барберен.

Още няколко крачки и щяхме да стигнем мястото, където помолих Виталис да ми разреши да седна на насипа, за да погледам къщата на мама Барберен, която мислех, че никога вече няма да видя.

— Дръж повода — казах на Матиа.

И с един скок се намерих на насипа. Нищо в нашата долинка не се беше променило. Все същата си беше. Между две китки дървета съгледах покрива на къщата на мама Барберен.

— Какво ти е? — попита Матиа.

— Там, там!

Той застана до мене, но без да се изкачва на насипа — кравата захрупа тревата по него.

— Гледай къде сочи ръката ми. Ето къщата на мама Барберен, ето моята круша, там беше градинката ми.

Матиа не гледаше като мене през очите на спомена и не видя много нещо, но си мълчеше.

В този миг тънък стълб жълт дим се изви над комина и понеже нямаше никакъв вятър, се издигна право нагоре край хълма.

— Мама Барберен си е у дома! — казах аз.

Лек ветрец лъхна сред дърветата, разпиля стълба дим и го духна право в лицето ни — димът миришеше на дъбови листа.

Тогава изведнъж усетих, че очите ми се наляха със сълзи, скочих от насипа и целунах Матиа. Капи се хвърли върху мене, прегърнах го и също го целунах, А Матиа отиде и целуна кравата по челото.

— Да слизаме бързо — казах аз.

— Ако мама Барберен си е у дома, как ще нагласим изненадата? — попита Матиа.

— Ще влезеш сам, ще й кажеш, че водиш крава, изпратена от кралския син, и когато те попита за какъв кралски син става дума, аз ще се появя.

— Много жалко, че не можем да влезем с музика, колко хубаво щеше да бъде!

— Матиа, без глупости.

— Бъди спокоен, нямам намерение да започвам отново. Ех, ако тая дивачка обичаше музика, един тържествен сигнал би свършил хубава работа!

Като стигнахме един от завоите на пътя, който се намираше точно над къщата на мама Барберен, видяхме бяла забрадка да се мярка в двора — беше мама Барберен. Тя отвори вратичката, излезе на пътя и тръгна към селото.

Спряхме се и я показах на Матиа.

— Излиза — каза той. — А изненадата ни?

— Ще измислим друга.