Ектор Мало - Без дом

— Защо не ми каза по-рано това? — попитах аз.

— Защото, когато съм щастлив, само весели мисли се въртят в глупавата ми глава, а когато съм нещастен, се въртят само тъжни мисли. Толкова бях щастлив при мисълта, че ще подарим кравата на твоята мама Барберен, не мислех само за радостта на мама Барберен, а и за нашата радост и бях замаян, сякаш опиянен.

— И моята глава е глупава като твоята, мой беден Матиа, защото и в нея се въртяха същите мисли. И аз като тебе бях замаян и опиянен.

— Ах, ах! Кравата на кралския син! — викна разплакан Матиа. — Добре се наредихме с тоя кралски син!

После внезапно стана и започна да ръкомаха:

— Ами ако мама Барберен е умряла, а отвратителният Барберен е жив и ни вземе кравата, ако вземе и тебе самия?

Разбира се, затворът, виковете на тълпата, полицаят, скърцането на резетата и на ключалката, когато затвориха вратата след нас, ни навяваха тия тъжни мисли.

Но Матиа не мислеше само за нас, а и за нашата крава.

— Кой ще я нахрани? Кой ще я издои?

Няколко часа минаха така в тъжни мисли и колкото повече време минаваше, повече се отчайвахме.

Но аз се опитвах да ободря Матиа, като му обяснявах, че ще дойдат да ни разпитат.

— Добре! А какво ще кажем?

— Истината.

— Тогава ще те предадат в ръцете на Барберен или пък, ако мама Барберен е сама у дома, ще разпитат и нея, за да разберат дали не лъжем. А тогава няма да можем да я изненадаме.

Най-после вратата се отвори със страшно металическо скърцане и влезе стар господин с побелели коси — добродушното му и открито лице веднага ни вдъхна надежда.

— Хайде, обесници, ставайте — каза тъмничарят — и отговаряйте на господин мировия съдия.

— Добре, добре — каза мировият съдия, като направи знак на тъмничаря да го остави сам, — аз ще разпитам този — и ме посочи с пръст, — изведете другия и го пазете, после ще го разпитам.

Помислих, че при това положение трябва да предупредя Матиа какво да отговаря.

— И той като мене ще ви разкаже истината, самата истина, господин мирови съдия — обадих се аз.

— Добре, добре — прекъсна ме бързо съдията, сякаш не искаше да ми позволи да говоря.

Матиа излезе, но преди това успя да ми каже с бърз поглед, че ме е разбрал.

— Обвиняват ви, че сте откраднали крава — ми каза съдията, като ме гледаше право в очите.

Отговорих, че сме купили кравата на панаира в Юсел, и му казах името на ветеринаря, който ни беше помогнал при покупката.

— Ще проверим.

— Разчитам на това, тъй като тая проверка ще докаже нашата невинност.

— А защо купихте кравата?

— За да я закараме в Шаванон и да я подарим на жената, която ме е отгледала, в знак на благодарност за грижите й към мене и за да си спомня за обичта ми към нея.

— И как се нарича тая жена?

— Мама Барберен.

— Не е ли жената на един работник зидар, който бе осакатен преди няколко години в Париж?

— Да, господин мирови съдия.

— И това ще проверим.

Но аз не отвърнах на тия думи, както направих, когато говорихме за ветеринаря от Юсел.

Като видя смущението ми, съдията ме отрупа с въпроси и аз трябваше да отговарям, че ако разпита мама Барберен, ще провали целта, която си бяхме поставили, тъй като нямаше да има никаква изненада.

Но в своето смущение изпитвах истинска радост — мировият съдия познаваше мама Барберен и искаше да узнае от нея дали казвам истината, или не, а това показваше, че мама Барберен още е жива.

Скоро изпитах още по-голяма радост — между въпросите си мировият съдия подхвърли, че преди известно време Барберен се е върнал в Париж.

Това ме зарадва извънредно много и намерих убедителни думи, да го уверя, че показанията на ветеринаря ще бъдат достатъчни, за да докажат, че не сме откраднали кравата.

— А откъде взехте пари, за да купите тая крава?

Тоя въпрос беше уплашил толкова много Матиа, когато предвиждаше, че може да ни го зададат.

— Спечелихме ги.

— Къде? Как?

Обясних му как сме печелили и събирали су по су тия пари от Париж до Варс и от Варс до Мон Дор.

— А какво правихте във Варс?

Този въпрос ме принуди да започна нов разказ. Когато чу, че съм бил заровен в рудника Трюйер, съдията ме прекъсна и много кротко, почти приятелски ме попита:

— Кой от вас двамата е Реми?

— Аз, господин мирови съдия.

— Как ще докажеш? Полицаят ми каза, че нямаш документи.

— Нямам, господин мирови съдия.

— Тогава разкажи ми как стана злополуката във Варс. Четох за случая във вестниците. Ако не си истинският Реми, не можеш ме излъга. Слушам. Внимавай!