Ектор Мало - Без дом

След като видех Етиенет, трябваше да отида в Дрьози, в Ниевр, за да съобщя на Лиза как са брат й и сестра й. Значи трябваше да се откажа и от Лиза, както се бях отказал от Етиенет.

С такива мисли прекарах почти цялата нощ, като ту си казвах, че не трябва да изоставя нито Етиенет, нито Лиза, ту, напротив, че трябва да отида колкото се може по-бързо в Париж, за да намеря семейството си. Накрая заспах, без да се спра на някакво решение, и тая нощ, която се надявах, че ще бъде най-хубавата нощ през живота ми, беше най-тежката и най-неспокойната, която съм запомнил.

На сутринта, когато се събрахме и тримата — мама Барберен, Матиа и аз — край огнището, където на силен огън се вареше млякото от нашата крава, се съвещавахме. Какво трябваше да направя? И аз разказах нощните си мъки и колебания.

— Трябва да отидеш веднага в Париж — рече мама Барберен. — Твоите родители те търсят, побързай да ги зарадваш.

И тя разви мисълта си, като я подкрепи с много доводи, които, докато ги изреждаше, ми се струваха един от друг по-убедителни.

— Тогава решено. Ще заминем веднага за Париж — казах аз.

Но Матиа сякаш не одобри никак това решение, напротив.

— Ти смяташ, че не трябва да ходим в Париж? — попитах го аз. — Кажи тогава съображенията си, както направи мама Барберен.

Той поклати глава.

— Виждаш, че съм много измъчен, и трябва да ми помогнеш.

— Мисля — започна най-после той, — че не бива да забравяш старите близки заради новите. До днес семейството ти се състоеше от Лиза, Етиенет, Алекси и Бенжамен, които ти бяха като братя и сестри и те обичаха. Но днес се явява едно ново семейство, което ти не познаваш, което не е направило нищо за тебе освен това, че те е захвърлило на улицата, и изведнъж зарязваш тия, които са били добри към тебе, заради тези, които, поне, както изглежда, не са положили никаква грижа за тебе. Мисля, че не е право.

— Не бива да се казва, че родителите на Реми са го захвърлили — прекъсна го мама Барберен. — Може някой да им е откраднал детето и те оттогава досега да го оплакват, да го търсят и да го чакат.

— Не зная това. Но зная, че татко Акен е прибрал умиращия край вратнята му Реми, че го е гледал като свое собствено дете и че Алекси, Бенжамен, Етиенет и Лиза са го обичали като роден брат, и смятам, че тези, които са го прибрали, имат поне толкова право на неговата обич, колкото тези, които по своя или чужда вина са го изгубили. Татко Акен и децата му са го обичали по свое собствено желание. Те не са имали никакви задължения към Реми.

Матиа изрече тия думи, сякаш ми се сърдеше, без да ме погледне, без да погледне мама Барберен. Това ме огорчи, но мъката, че ме укори така, не ми попречи да почувствувам силата на разсъждението му. Впрочем бях в положението на ония нерешителни хора, които много често застават на страната на тоя, който е говорил последен.

— Матиа има право — съгласих се аз — и с мъка на сърцето бих се решил да отида в Париж, без да видя Етиенет и Лиза.

— Ами родителите ти? — настоя мама Барберен.

Трябваше да им кажа какви са намеренията ми.

Опитах се да взема едно средно решение.

— Няма да идем при Етиенет — казах аз, — защото ще трябва много да се отклоним от пътя. При това Етиенет знае да чете и пише и с нея можем да се разберем с писмо. Но преди да отидем в Париж, ще се отбием в Дрьози да видим Лиза. И дори да се забавим, няма да закъснеем много. И после, Лиза не знае да пише и най-много заради нея предприех това пътуване. Ще й разкажа за Алекси и като помоля Етиенет да ми пише в Дрьози, ще й прочета писмото.

— Добре — рече усмихнат Матиа.

Решихме да тръгнем на другата сутрин и прекарах част от деня да напиша дълго писмо на Етиенет, като й обясних защо няма да отида да я видя, както бях решил.

На следния ден трябваше да изживея още веднъж мъката на раздялата. Но сега поне тя не беше така тежка, както когато заминах с Виталис. Целунах мама Барберен и й обещах, че скоро ще се върна да я видя заедно с родителите си. И цялата вечер преди заминаването разговаряхме какво ще й подаря — нищо нямаше да бъде много хубаво за нея, нали щях да бъда богат.

— Няма нищо по-хубаво за мене от твоята крава, мой малък Реми — каза тя, — и с цялото си богатство не ще можеш да ме направиш по-щастлива, отколкото ме направи като беден.

Милата ни крава, трябваше да се разделим и с нея! Матиа я целуна поне десетина пъти по муцуната — това сякаш й беше приятно, защото при всяка целувка тя се облизваше с дългия си език. Ето ни пак по широките пътища с раници на гръб и Капи пред нас. Вървяхме бързо или по-право от време на време ускорявах хода, без да съзнавам добре какво правя, подтикван неволно от стремежа си да стигна в Париж.