Петър Бобев - Тигрицата на океана

Постепенно островът на морските лъвове изоставаше назад, потъваше зад гребена на прибоя.

Заглъхваше и подобната на гръмотевица врява на неспокойните животни. Само птиците, ловуващи далеч от гнездата си, все още прелитаха ниско над лодката и ги разглеждаха с безучастни очи, въртейки като играчки главите си.

А Хекуба все ги следваше. Не изоставаше, не ги изпреварваше. Плуваше редом с тях тъй леко, с невидими трепвания на опашния плавник, че изглеждаше неподвижна, като вързана за лодката. И мъркаше, скимтеше, пръхтеше леко, като не отделяше поглед от приятелката си както над водата, така и изпод водата. Топъл, необичайно нежен поглед, съвсем неприсъщ на страшната озъбена муцуна. Или пък само така й се струваше на Ева, жадна за топлината и нежността, които бе намерила в тоя див звяр.

Циклопа се изправи, заслони с ръка очи. Към хоризонта се виждаше остров, нисък коралов атол, обрасъл с живописно разкривени палми. Възможно ли бе това? Тук, в близост с тюленовото поселение?

Значи? Значи, беше сбъркал нещо в мислените си изчисления, значи не бе тъй близо до континента. Заблудил се бе, заблудили го бяха тюлените.

И той изви платното, загреба нататък.

Но когато отново вдигна поглед, островът беше изчезнал. Никаква суша, никакви палми. Само вода, от кръгозор до кръгозор.

Ясно, мираж! Как не се бе досетил отведнъж? И друг път по тия места те му бяха изигравали своите шеги. Но тогава той не се поддаваше на коварните им уловки. Защото повече се доверяваше на картите си, на лоциите, на секстанта и хронометъра.

Отново промени курса, пак на запад. Отпусна веслата. Докато имаше благоприятен вятър, трябваше да пестят силите си. На море не се знае в кой миг ще ти потрябват.

А косатката ставаше все по-неспокойна. Издаваше явно недоволството си. Искаше приятелката й да бъде по-близо до нея, да я чувства до себе си, да я носи върху себе си, да играе с нея, да се грижи за нея. Дразнеше я присъствието на другия човек, сякаш я ревнуваше от него. Пръхтеше все по-нетърпеливо. Подаваше все по-често глава в плахи опити да я досегне с уста, да я дръпне при себе си. И Ева трябваше при всеки такъв опит да отскача към отсрещния борд.

Безспорно нещо не одобряваше и в избраната посока. Защото се превърташе на гръб, обхващаше корпуса отдолу с плавници и така опитваше да я откара на изток, отново към тюлените.

Ева донейде се забавляваше от това, дори усещаше известно доволство от тъй явно засвидетелстваното й чувство. Ала Циклопа губеше търпение. Той бързаше. Нямаше време да се мотае из океана поради своенравието на един див звяр. Океанът е още по-своенравен. Отде можеше да знае каква нова изненада щеше да му поднесе не утре, ами дори след час?

При това кръпката върху обшивката не беше тъй здрава, че да устои на непрекъснатото блъскане в това великанско туловище. Трябваше да прогони някак си косатката, да се освободи от досадната й привързаност.

Той й изкрещя няколко пъти да се маха, удари я с все сила с греблото. А тя, сякаш не усетила ударите, само го погледна с едно око изпод водата, както му се стори, високомерно и пренебрежително.

Налагаше му се да действа по-решително. И той почна да връзва меча на акулата трион към веслото. Такива са били някога копията на маорите. Хекуба трябваше най-сетне да бъде убедена какво я очаква, ако досажда повече.

Когато се досети какво е намислил, Ева възмутена изтръгна от ръцете му недовършеното оръжие. Той едва го опази да не го хвърли тя във водата. Да ги остави съвсем беззащитни.

Какво ли си помисли Хекуба, като ги видя тъй, вкопчани да изтръгнат един на друг от ръцете веслото? Дали не сметна, че оня противен човек е нападнал приятелката й? И че като приятелка тя е длъжна да й помогне? Тъй и кучето се хвърля в помощ на господаря си.

Без да се колебае повече, тя вдигна високо над водата глава и се просна с цялата си тежест върху борда. Така сродниците й ловуват спасяващите се по ледените блокове тюлени и пингвини. Лодката, то се знае, не удържа, бордовете й изпращяха, превърнати на трески, после се наклони и се преобърна.

Циклопа изплува мигновено над водата, досетил се за явното й намерение, опитвайки да го осуети. Не успя. Хекуба се оказа по-бърза. Когато я видя, тя вече носеше съпротивляващата се жена, която крещеше, заканваше се, опитваше да скочи от гърба й, но похитителката винаги успяваше да се мушне под нея и да я понесе върху си. И всеки път, след всеки несполучил опит на Ева — все по-далеч и по-далеч. Докато изчезнаха от погледа му.