Петър Бобев - Тигрицата на океана

После посегна да я измъкне в лодката, доволен, че щеше да отнесе в селото хубаво късче месо. При тоя глад, що ги бе налегнал.

Щеше — ако я нямаше акулата. Тя връхлетя на лова му, захапа го и посегна да отскочи назад с пълна уста. Но в бързината налапа и копието. Докато сгризе и него, се забави повече от секунда.

В тая именно секунда я видя патер Себастиан.

— Изчадие Велзевулово! — пошепна той, като замахна с веслото.

Здравата акула чук е отвратителна, тая осакатена хищница направо вдъхваше трепет.

Сполучливият му удар попадна тъкмо върху старата рана. Кръвта рукна, замъти водата в бледо разсейващо се облаче. Акулата знаеше какво означава това. В следната секунда всички нейни сродници от цялата околност щяха да налетят отгоре й.

Сега не беше както тогава, край заседналите косатки, когато Схванатата отгриза половината от „чука“ й. Тогава морето беше пълно с месо и кръв. И никой не подуши нейната кръв. Сега гладът отново бе дошъл — вечният глад, който родът й не е заситил, откак се е появил на света. Морето гъмжеше от такива като нея, които дебнат да подушат поне капчица кръв.

И тя реши мигновено единствено правилното. Втурна се направо към предишната си дупка в мадрепоровата скала, където течението щеше да промива хрилете й, без да става нужда тя да се движи и да примамва враговете.

Пътем, през мътилката на собствената си кръв, вече усетила настървените си преследвачи, Еднооката видя как се зари в пясъка едно електрическо торпедо, как побягна към своята дупка пребледнял октопод, как забързваха да се скрият всички по пътя й.

И се намъкна в тесния тунел. Тъкмо навреме. Защото чу как щракнаха зад опашката й челюстите на една пясъчна акула, която иначе, додето беше здрава Еднооката, не би посмяла да се мерне пред погледа й. Закръжиха настървено около убежището й и други побеснели от мириса на кръвта гладници. Но Еднооката вече не се плашеше. Беше в безопасност, в тесния си замък.

Наистина трудно се дишаше така, разчитайки на течението. Тя стоеше с раззината уста, като отваряше и затваряше учестено хриле. Полузадушена, но жива. Излезеше ли да подиша на свобода, щеше да загине на часа. Поне това съзнаваше отлично.

И нямаше да излезе. Докато кръвта не спреше напълно.

Три дни им бяха нужни, за да закърпят как да е пробитата лодка. Циклопа даже остана доволен, че това все пак им се удаде с примитивните сечива, с които разполагаха. Едно ножче, едно назъбено острие на риба трион и няколко камъка вместо чукове и наковалня. Добре поне, че през това време нямаха никаква грижа за храна. Хекуба им носеше редовно едра риба: тонове, баракуди, платноходи, корифени — толкова редовно, че хранениците й вече се чудеха как да я спрат. Нито можеха да изядат донесеното месо, нито пък да го съхраняват. И все пак Ева успя да направи малък запас от сушени на слънце риби, преди това осолени в събраната от една скална вдлъбнатина морска вода, сгъстен от изпарението солен разтвор.

И когато прецениха, че са готови за път, с дружни усилия избутаха лодката във водата, опънаха платното, всъщност ризата на Циклопа, и хванаха всеки по едно приспособено гребло, та така, с възможната бързина да се измъкнат от нестихващия прибой.

Това им се удаде по-лесно, отколкото се опасяваха. Вятърът се оказа попътен, а веслата им улучиха най-удобния момент за прелитане над рифа. Когато се озоваха отвъд кипналия в бяла пяна воден насип, двамата се спогледаха доволни и учудени, неповярвали в сполуката си.

Тогава доплува с шумно пръхтене и Хекуба. Подаде глава и замърка от радост. Прегърнала като малко момиченце намерената на брега спяща кукла, Ева протегна ръка да я погали, но тозчас я отдръпна. Косатката посегна да я захапе. Ева беше сигурна, че не е от злоба. Друго целеше приятелката й. Искаше да я свали от лодката при себе си.

И така, само от борда, недосегаема за колебливите опити на животното, Ева продължи да му говори и да му отвръща със същото нежно мъркане.

Началото изглеждаше добро. Небосводът се бе издул над главите им като огромен син парашут, през чийто отвор се подаваше ослепителното слънце и сипеше върху успокоения океан с пълни шепи огнени блясъци. Наоколо всичко преливаше в синева, ясна, неповторима — и небето, и морето. Само край борда налитаха леко накъдрени талази като течен изумруд. Вятърът вееше в нужната посока. Ако всичко вървеше благополучно, най-много след два-три дни според Циклопа щяха да достигнат брега на Австралия.