Петър Бобев - Тигрицата на океана

Опитът й не я излъга. Наистина след множеството, което се движеше вкупом, плуваше самотна самка. Акулата я наближи, заобиколи я веднъж-дваж. И видя. Самката мъкнеше на главата си трупа на детето си. Откога ли го носеше? С непогрешимото си обоняние Схванатата без особени усилия определи, че го е носила твърде дълго, дни наред.

Това заслужаваше. Рано или късно майката щеше да го изостави.

А защо пък да я чака? Защо не ускореше хода на нещата? Защо не я принудеше да го пусне още сега?

И Схванатата връхлетя отгоре й с възможната си скорост и пъргавина. Да я уплаши, да я прогони. Не разчиташе да настигне един здрав делфин. Целта й беше само да го пропъди. Само това. Не заради майката, а заради трупчето.

Още при първия замах на опашката й Свадливата изпищя призива си за помощ. Във водата звукът се носи по-бързо и по-далеч. Самците от стадото я чуха и мигом свърнаха назад, сякаш не плуваха, а летяха, едва докосвайки върховете на вълните.

Нападателката не устоя срещу настървения им устрем. Наведе глава и се гмурна в дълбочините. То се знае, само да ги заблуди. И когато те отново се върнаха при стадото, тя повторно изплува на повърхността редом с осиротялата майка, която пак бе изостанала от сродниците си. Не можеше да ги следва с този скъп товар, който трябваше да придържа постоянно на главата си.

Така, в търпеливо преследване на жертвата си, без да я доближава много, за да не предизвика повторното връщане на самците, акулата дочака нощта. Огнено блестящото слънце потъна зад кръгозора като залят от вълните вулкан. По причернялото небе заблещукаха звездите, подобно на заблещукалите във водата светещи твари. Грейнала и тя като огромна дълбокоморска светеща риба, Свадливата продължаваше да се мъкне, насочвана от мириса на сродниците си, останал във водата, и от все по-отслабващата им глъчка.

Съзнаваше го ясно, убедена, че вече не могат да я изчакват, оставили я на произвола на съдбата. Нямаха това право — за да не изпуснат източващия се пред тях рибен пасаж. Стадото не чака. Неговото благополучие е по-важно от живота на отделния негов член.

Ако поискаше, Свадливата можеше да изостави мъртвото — та тя отдавна знаеше, че е мъртво — и да догони сродниците си. Но не можеше. Клетото майчино сърце не позволяваше. Дори и мъртво. Не можеше?

А чуваше добре. Стадото се готвеше за нощувка. Като всички номади по света стягаше редиците си. Майките с децата се събираха към средата. Отстрани се подреждаха младежите, а най-отвън зрелите самци, най-сигурната охрана. Ако успееше да ги достигне, щеше да бъде спасена.

Сега тя не мислеше за себе си. Мислеше единствено за умрялото. Да не го пусне, да си го носи със себе си? Додето може. Щом го нямаше него, и нейният живот губеше смисъл. Всичко друго й бе безразлично. И акулите? И мракът, сред който просветваха едновременно като гасени и палени лампиони стотици хиляди медузи. Готвеха се за брачното си тържество, докато клетата майка се готвеше за смъртната схватка.

Схванатата прецени. Делфините нямаше да оставят стана си беззащитен, за да отървават закъсалата майка. Вече можеше! И тя се спусна напред, опита да избута Свадливата, та да захапе детето й. Ала майката я превари. Не мислеше да го отстъпи, щеше да си го пази? Додето можеше?

Обърна се и се блъсна с всички сили в хрилете на хищницата. Многократно по-голяма от нея, акулата сякаш не усети удара. Делфинката се хвърли във втора атака, още по-безразсъдна от първата. В майчината си самоотверженост продължи да налита в това напълно безсмислено сражение. Предварително загубено.

При едно от тия нелепи връхлитания не свари да се отклони навреме. И акулата я сгриза. Смъртоносно. Острите й зъби отсякоха като гилотина главата й. Обезглавеното тяло почна да потъва. На акулата оставаше само да раззине уста, за да го донагълта цяло.

Не го нагълта. Сви встрани, размахала лудо опашка да напусне по-скоро полесражението. Макар и незаситила глада си. Отстъпи плячката си на издигащата се от дълбините нейна братовчедка, друга бяла акула, поне два пъти по-голяма от нея.

Ако не можеше да уварди плячката си, завладяна с толкова усилия, да увардеше поне себе си.

Гладна наистина, но жива?

Не, не беше сън! Макар и преуморен, грохнал от тревоги и умора, патер Себастиан бе поседнал за малко в черквицата, където всяка неделя сбираше богомолците си. Напоследък въобще не ги сбираше, а той самият обикаляше от хижа на хижа да помага къде със слово, къде с малкото церове от своята аптечка: против треска, против главоболие?