Петър Бобев - Тигрицата на океана

Не беше сън! Толкова ясно, толкова отчетливо! Както седеше на стола си с обронена глава, смазан от грижи — и за умиращите, и за умрелите, и за глада — той чу глас. Отчетлив, звънлив като фанфара. Вдигна очи и видя насреща си Сан Себастиан, светеца, чието име бе приел ведно с мисионерското поприще. Позна веднага, че е той, при все че, никога преди това не бе го виждал.

Сан Себастиан положи ръка върху главата му. Такава топла, мека ръка. И продума:

— Патер Себастиан, ти си единственият, който е способен да спаси паството ти. Пази го! До гроб! Затова Бог те е поставил тук.

— Но от кого да го пазя? — запита мисионерът.

И светецът отвърна:

— Бог ще ти даде знак. Ще ти посочи Врага человечески, който ще ти се яви прикрит. Лукавия никога не се показва пред хората в истинския си образ.

— А кога ще свърши това проклятие, отче? Кога?

— Когато Бог реши, че е изтекъл срокът на изпитанието. А дотогава ти се моли! Моли се от сърце! Дано смилиш по-рано сърцето му?

И изчезна. Сякаш не бе стоял насреща му, сякаш не бе разговарял с него.

Патер Себастиан повтори наум целия им разговор. Дума по дума. Помнеше ги тъй ясно, че никога нямаше да ги забрави. И това — тая истина, че Лукавия никога не се явява пред хората в истинския си лик. Че нали, ако се явеше такъв, какъвто го рисуват по иконите, с копита и рога, никой няма да го слуша?

И мисълта му отново отскочи назад, в недалечното минало, откогато започна бедата. Жестокият мор, ураганът, гладът. И колкото да се мъчеше, все не успяваше да отхвърли от себе си зловещото съвпадение — пристигането на филмоснимачите и началото на злото. Дали бяха обикновени хора? Или пък самият Сатанаил — особено оня, едноокият — и свитата му? И затуй Бог го наказа, а ведно с него и цялото селище, заради това, че бе говорил с тях, че не бе ги изгонил тутакси, че бе слушал кощунствените им слова. И така, със своята мекушавост, бе докарал божието наказание и върху главите на невинните простодушни хорица?

Той, той беше виновник за всички беди; той трябваше да ги изкупи! Трябваше! Но как? Трескавият му, изтощен от преумора и безсъние разум не можеше да роди никаква разумна мисъл. Как?

Тогава чу тревожната глъчка на брега. Каква ли нова злочестина ги бе слетяла? Той излетя навън, като едва не се препъна в протритото си расо. Лъхна го веднага соленият дъх на океана, който за него, жителя на сушата, приличаше на огромно синьо чудовище — стихия, свърталище на всички дяволски изчадия. Нали затова бе дошъл тук, на крайбрежието, с тая подсъзнателна мисъл — тук, до неговите владения, да се пребори с Антихриста. А не бе успял, оказал се съвсем слаб. С Непосилна задача се бе наел.

Отсреща, откъм белия прибой, с всеки полъх на вятъра долиташе глухото ръмжене на океана, досущ както би ръмжал апокалиптичен звяр.

Хората, няколко отслабнали, едва удържащи се на нозе хорица, сочеха към средата на лагуната, където плуваше някакво кану. А вътре лодкарят, коленичил за по-голяма устойчивост, удряше с веслото си огромната акулска глава, която се подаваше от водата и опитваше да го сгризе.

И ето, при един такъв скок тя успя да захапе веслото. Изгубил равновесие, човекът падна във водата. Толкова! Подаде се само веднъж с протегнати нагоре ръце, колкото да изкрещи за помощ, и изчезна.

Патер Себастиан стоеше потресен, безпомощен като другите, шепнещ набързо безредни молитви. Значи не помогна и това! Написал бе молитви върху листчета, които раздаваше на енориашите си, та да си ги носят като амулети, когато излизат на риболов. Но явно и тия молитви бяха безполезни?

Господи, господи!

Какво ли още го очакваше?

А на брега хората пищяха, плачеха, стенеха. От скръб, от страх, от ужас пред неизвестната заплаха, която тегнеше като проклятие върху им.

Когато го съзряха, те го наобиколиха, жени, старци, мъже, коленичили, дърпаха го за расото и плачеха затрогващо:

— Отче, моли се за нас!

А в ушите му още кънтеше предсмъртният вик на нещастника, отвлечен пред очите му в дълбините за пиршество на демоните. И молитвите не бяха помогнали. Нищо не помагаше. Напълно ли бе отвърнал лице от него Бог?

Никой не го забеляза, пък и да го бе забелязал, не би повярвал, че е възможно. Едно момче, както изглежда, примряло от глад, бе нагазило до самия бряг да търси миди, червеи и холотурии. По едно време то изохка и вдигна крака си, порязан в остър корал. Нещо тъй обикновено. Във водата бяха попаднали две-три капки кръв. Не повече. Ала те се бяха оказали достатъчни. Когато хората от брега я видяха, вече беше късно. Същата бяла акула, която отмъкна рибаря, се насочи към момчето. Стрелна се към плитководието и там с търкаляне и пълзене по дъното го доближи. Момчето се обърна, видя я и в ужас опита да избяга. За беда кракът му попадна в някаква дупка. То не можа да го извади и запищя пронизително. Мъже и жени, ведно с мисионера се спуснаха нататък. Схванатата ги превари с една секунда. Захапа жертвата си и все така, с превъртане и подскачане на дълбочина малко над коляното, се върна в по-дълбоки води. Изчезна. Сякаш нищо не бе било. Преди тя да потъне, всички видяха, че ведно с момчето, бе отмъкнала и малката тридакна, захапала крака на нещастното, която му бе попречила да се избави.