Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

Съмнението отново подтисна двамата премръзнали мъже. Те си поделиха последната кутия с месо и унило задъвкаха, без да кажат нищо.

— Ало, ало! Мирний вика Медведев! — загърмя гласът в слушалките.

Ядосан, Костов посегна да ги махне с досада, когато чу как радистът се обърна към някой друг:

— Инокенти Павлович, добре, че дойдохте. От София питат за новини. Децата и жената на Пьотр Иванич! Новини. Можех ли да им кажа: „Няма надежда!“ И излъгах, че очакваме всеки миг да ги открият… А то — няма смисъл… Четири денонощия в неизвестност, след оная буря…

Не се чу какво отговори началникът на радистите, но гласът добави:

— Цял свят ги смята загинали, само ние все още… Ех, както кажете!

И с уморен глас продължи да предава:

— Медведев, отговори! Медведев, Медведев, отговори на Мирний!

Костов промълви отчаян, сякаш едва сега при тази вест проумя целия ужас на пълната си безпомощност:

— Юрий Михайлович, смятат ни загинали, цял свят ни смята загинали…

Гласиологът вдигна ясния си поглед.

— Е, да, това е напълно естествено.

— Ако ни изоставят? Нима заради нас ще зарежат цялата си работа?

Медведев отвърна тихо:

— Няма да ни изоставят, ще ни дирят, знам, но… Млъкна и разтърка вкочанените си длани.

В този миг стана нещо. Отначало и двамата не разбраха точно какво се бе случило. Те се спогледаха смутени. Беше тихо, страшно тихо, зловещо тихо…

Костов трепна. Ухото на шофьора позна. Моторът беше спрял. Нямаше нужда да проверява. Защото отдавна го очакваше. И последната капка бензин бе изгоряла. Надигаше се най-злият враг в Антарктида, хилядилетният озъбен враг — студът.

— Моторът! — обясни той лаконично.

Медведев се изправи.

— Тогава нямаме време за губене! Длъжни сме да опитаме.

— Какво?

— Да сринем пряспата!

Костов погледна нагоре. Десетки кубически метра сняг, по-право фирн, зърнест, почти лед, щяха да се стоварят върху главите им. Щяха да пометат като прашинка смелчагата, който дръзне да ги закачи. А можеха да помъкнат със себе си надолу, в бездънната яма, и самия всъдеход.

— Кой ще стори това?

Гласиологът вирна глава.

— Естествено аз, началникът на експедицията. Петър Костов се изправи в бърз, неосъзнат порив.

— Дума да не става! Ти, Юрий Михайлович, си учен човек, професор. Човъркаш, дириш истината. Цял свят те познава, толкова неща си открил. А шофьори колкото щеш. И да си призная, цял живот съм мечтал да извърша нещо полезно, голямо, велико… И ето…

Професорът махна с ръка.

— Учен! Я остави! Ако не аз, друг. Не е там въпросът. Аз съм сам, млади човече, съвсем сам… Ще ти кажа… Войната… Тя ме погуби… Всичко погуби… Ти не знаеш, затова…

През ветробрана очите му изглеждаха зачервени, влажни. Дали наистина плачеше? Този суров полярник — и сълзи?

— Ще ти разкажа, Пьотр Иванич… да ме разбереш… Никой няма да плаче за мен, нито една сълзица няма да пролее… А имах и жена тогава, и дечица, две дечица, ангелчета… Войната мина, безсмислена кръвожадна стихия, прегази страната ни… Аз бях войник… Далече-далече… Когато врагът напусна родния ми град и аз се върнах там, от семейството ми нямаше никаква диря… Нищо… Къде бяха, живи или мъртви? Поне гробовете им да знаех. Едно букетче да поставех, а то такава грозна, убийствена неизвестност… Изчезнали, сякаш се бяха стопили… Обикновена история през войната… А тук боли, боли…

И притисна с ръка сърцето си.

— Поне гроба им да знаех… Това е войната, Пьотр! Понякога си мисля — ние, учените, сме виновни, много виновни пред цялото човечество. Уж образовани, по-умни, а защо тогава продължаваме да изобретяваме оръжия? Ние, учените от цял свят. Защо не запретнем ръкави и най-сетне да заработим мъжки за онова време на изобилие в мир?… Ако не беше войната…

Костов стоеше смутен, потресен пред мъката на този човек.

— Изчезнали! — почти простена Медведев. — Аз знам какво означава тази проста, безразлична дума. Знам какво преживяват сега твоите близки, застанали до радиоприемателя. Има ли вест, открили ли са ги… Мислиш ли, че ще позволя това?… Тук няма учени и неучени, има само хора… Всъщност човекът е всичко, нищо друго няма значение… Аз виждам сълзите в очите на твоите близки, човешките сълзи… А за мене никой няма да заплаче. До ковчега ми ще стоят на почетна стража академици с ордени, с почести, но без сълзи… Та то е тъй просто, аритметика… За единия никой няма да скърби, за другия — четири покрусени, смазани души…

С наведена глава, смутен, но все още неубеден, Костов процеди през зъби: