Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

Костов усети, че десният му крак губи опора, че се хлъзга неусетно, подло. Опита да стъпи по-здраво поне на левия… Видимо и двата крака стояха на същото място, без да се придвижат нито сантиметър напред, ала той знаеше, чувствуваше го — нямаше да издържат, може би в следния миг щяха да се подхлъзнат и да го запратят в пропастта.

Отдолу долетя пресипналият глас на професора:

— Няма време! Режи въжето! Режи, докато не е станало късно!

Другарят му го изгледа с безумни очи. По челото му бяха избили едри капки пот, а нозете му трепереха, изпънали до скъсване всяко мускулче, всяко сухожилие.

Едно рязване с ножа… Да, само туй… Друг изход няма! Иначе и двамата ще се сгромолясат долу… Каква полза тогава? И няма да види децата си… Никога вече… А професорът е сам…

— Пьотр Иванич, режи бързо! Ножът е в тебе. Аз нямам.

Неволно Костов посегна към ножницата, но ръката му се дръпна назад като изгорена.

— Режи, по-скоро! — шепнеше под него Медведев.

Що да стори? Що? Така и двамата ще загинат, ей тъй, мърцина, без никаква полза, без никаква… А защо и двамата?

Почти несъзнателно, машинално, със замряло сърце пред това, което щеше да извърши, той измъкна блестящото острие и с трепереща ръка го насочи към опънатото въже.

Отдолу го гледаше с някакво свръхчовешко примирение лицето на професора.

— Режи! — изхриптя той.

Костов замахна с ръка и с някакъв възторжен порив запрати ножа в пропастта. Чу се остър звън, повтори, потрети и затихна.

Наоколо отново се възцари предишното ледено мълчание, сред което все още проплакваха далечни едва чувани камбанки.

— Приятелю! — промълви гласиологът.

Костов не отговори нищо, напрегнал всички сили, цялата си воля, всичко, каквото можеше да даде неговото здраво тяло и дух на полярник. Вече не съществуваше нищо друго, никакъв свят отвъд, никакъв друг живот — нито чувства, нито минало, нито бъдеще. Имаше само едно — опънатото въже, което го теглеше към гибел… Нищо друго… Само едно въже, жестоко, безпощадно… и той трябваше да го победи…

Да победи…

Тъй ги намериха спасителите, единият премръзнал, увиснал в безсъзнание на въжето, а другият — сякаш прикован, сраснал за ледената скала, вцепенен от студ и напрежение…

След няколко часа в поселището, заобиколен от всички другари, под грижите на лекаря Медведев отвори очи. Озърна се и като съзря до себе си Костов, протегна пръсти да стисне ръката му.

— Приятелю!

Костов не отговори. И срам, а в същото време и някаква все още неосъзната гордост се разляха по тялото му.

— Тъй е — пошепнаха нечуто устните му. — В беда се познава човекът… Ваньо вече може да се гордее с баща си… Вече може…

И мълчаливо отвърна на топлото ръкостискане.

Лекарите най-сетне ми разрешиха да пиша. И наистина какво друго бих могъл да върша, за да разсея скуката и това противно настроение, което внушава всяка болница. Такова наказание — летец, и то летец от реактивен самолет, на легло!

Реших да пиша дневник, да се избавя някак си от досадата на принудителното бездействие. Когато човек не живее, описва това, що е преживял. Прикован към леглото за още месец-два, аз ще говоря за себе си, само пред себе си.

До мене, на съседното легло, лежи все още в безсъзнание спасителят ми доктор Сигеми Ясуга, блед, скулест мъж на около четиридесет години, с напълно окапала коса. Не съм виждал толкова гола глава. Лицето му, когато не го сгърчват спазмите на болестта, има безизразния вид на всяко спящо лице. Как ли ще изглежда при събуждането?

Гледам го и остра болка стяга гърдите ми — може би жал или по-скоро угризение, съзнание за виновност. Защото той щеше да бъде здрав, ако не бях аз… с моето безразсъдство… И все пак, каква е тази странна болест, защо той не се събужда вече? Нали аз стоях много по-дълго сред отровните пари на вулкана? Защо не се събужда?…

Но да почна отначало.

От два месеца съм в Токио, а все още не мога да разбера този град! Токио, такава чудновата смесица, такъв невероятен хибрид между Запада и Изтока, между големия град и селото, между техниката на двадесетия век и невежеството на Средновековието. Пребродил съм го надлъж и нашир, с автомобил, с рикша и пеш. Разглеждал съм го толкова пъти от самолета — едно безкрайно море от къщи, което се губи зад хоризонта. И всеки ден го виждам все по-странен, все по-неразбираем. Железобетонни небостъргачи наред с дървени къщурки; автомобили и рикши, включени в един непрекъсващ поток; луксозното метро и наоколо шест хиляди пагоди 2 2 Пагода — будистки храм. . Неприемлива двойственост, с която се сблъскваш на всяка крачка, във всяка фирма дори — изящни японски йероглифи, сякаш видение от древността, от далечните епохи на шогуните 3 3 Шогуни — древни японски феодали. , и редом с тях реклами, написани на английски, за кока-кола и телевизори. И този неспиращ поток от хора, същински мравуняк, тези подобни едно на друго азиатски лица с дръпнати очи и черни прави коси. „Кривооки дяволи! — ругаеше командирът. — Как да се оправя? Кажете де — кой беше Такесаки и кой Моритаки?“ Но постепенно свикнах да ги различавам. Та нали и ние, белите, за тях сме все еднакви, все омразните бели? Всъщност поне в центъра Токио прилича на всички големи градове, които съм видял. Същите авенюта, същите универсални магазини, същите барове и същата върволица автомобили, които съскат по асфалта.