Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

През отвора профуча някаква черна сянка и се просна върху покрива на всъдехода.

— Пингвин! — възкликна Костов. Медведев кимна:

— Смерчът е минал над бивака им.

Премръзнали, разколебани, оглушени от воя на нестихващата стихия, двамата крушенци се прибраха в кабинката. Когато притваряше вратичката, Костов неволно хвърли поглед надолу. Тягостна тръпка полази по гърба му.

— Ами ако машината се откачи? — промълви той. Другарят му не отговори, сякаш не чу, улисан в радиопредавателя.

— Как да го поправя? — измърмори професорът след малко. — Само да им съобщя координатите ни, нищо повече… Пьотр Иванич. Пусни пак мотора, да се постоплим!

Внезапно той го дръпна за ръкава.

— Слушай, нещо за тебе! От България!

Костов изтръпна. С разтуптяно сърце той надяна слушалките, в които звучеше гласът на радиста:

— Радиограма от София, от сина на Петър Костов. Предавам. „Мили татко, всички в къщи сме здрави. Свърши първият срок — все шестици. Милчето вече се научи да пише. Вчера ти прати писмо по пощата. Мама и баба са добре. Поздравяват те. Аз се гордея с тебе, много се гордея. Всички ме облажават — не е шега то, баща-полярник, антарктидец. Кога ще си дойдеш? Целува те синът ти Ваньо.“

След кратка пауза говорителят повтори съобщението, потрети го, а развълнуваният баща със стиснати устни слушаше притихнал. Милото момче, иска да се покаже твърд. „Гордея се с тебе“ — и веднага „Кога ще си дойдеш?“

Гласиологът затвори кутията на предавателя и се изправи с въздишка.

— Какво стана? — запита той. — Защо се омърлуши тъй, Пьотр Иванич?

— Радиограма… синът ми…

— Е?

— Добре са всички… Ваньо се гордеел с мене, а то…

Не довърши.

— Ще се измъкнем, момко — потупа го по рамото професорът. — Нека само мине бурята. Нашите ще ни намерят. Как ти се струва, тъй ли ще ни изоставят?

— Не мисля, но… Я де сме се заврели! Медведев се пресегна и измъкна торбата с провизиите.

— Нека първо похапнем, за сила! Кой знае кога… А сетне ще дремнем.

Отвори кутията с консервираното месо и добави като на себе си:

— Имаш близки… Хубаво… Хубаво и лошо… Ех, няма що…

Шестдесет часа, досадни, еднообразни, вилня снежната стихия. Двамата пътешественици едва се сдържаха на едно място. Горивото беше към края. Много често спираха мотора и сега в кабинната термометърът сочеше тридесет градуса студ. Стояха премръзнали, сънливи, сред облепената със скреж машина, и разговаряха, като допираха ветробраните си. Стояха унили, обезверени, сякаш захвърлени в някакъв леден ад.

Само радиото все още настойчиво зовеше, насърчаваше. От него те узнаха, че една група спасители тръгнала да ги дири, но била принудена от урагана да се върне обратно.

Внезапно Костов трепна. Наоколо струеше синкаво сияние. Той раздвижи с мъка премръзналото си тяло и надникна навън.

В миг сънливостта и безучастният му унес изчезнаха.

— Слънце, Юрий Михайлович! Виж, слънце! Медведев скочи.

Наистина през отвора на снежния свод сияеше яркосиньо небе, от което плискаха искрящи водопади от светлина, хлъзгаха се по кристалните стени, играеха в синкави пламъчета, лумваха, разгаряха се леки, неуловими като приказка, все едно блян, далечен спомен от детството, блян за кристални дворци и заключени в тях красавици, пазени от огнедишащи змейове.

Медведев тръсна глава.

— Навярно нашите ни дирят, а ние спим.

И с тази надежда премръзналото му тяло отново се сгря, вълна на радостно очакване преля и в лицето на другаря му, очите му засияха, кръвта нахлу в бузите.

Професорът надяна слушалките. Миг-два-три. Изведнъж той се обърна към другаря си.

— Коновалов е излетял с хеликоптера. Скоро ще мине насам.

Не след дълго отгоре долетя воят на самолетното витло, а в светлия отвор се мярна самият въртолет, огромно метално водно конче. Костов се покатери върху всъдехода, размаха ръце, а професорът се сети да гаси и пали фаровете.

Въртолетът се застоя една-две секунди и отмина.

Медведев клюмна.

— Не ни забеляза! — въздъхна той. — Търси, продължава да търси. Навярно пак ще мине. Трябва да се подготвим.

— Да възпламеним димна бомба! — предложи Костов.

Хеликоптерът се върна след три часа. Професорът ясно слушаше по радиото гласа на пилота.

— По дяволите! — крещеше в слушалките Коновалов. — Сякаш са потънали в дън земя. Нито следа! Ураганът е заличил всичко.

— Пали! — изкрещя гласиологът и Костов възпламени бомбата. Димът изпълни пукнатината, понесе се нагоре. Уви! Пак напразно! Нещастниците дочуха далечното бръмчене, ала самият хеликоптер не се появи над отвора. Шумът му заглъхна скоро.