Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

Полярното лято беше в разгара си. От два-три дни температурата се повишаваше, докато достигна минус три градуса. Слънцето, блестящо оранжево кълбо, се търкаляше над хоризонта, навеждаше се, докосваше нагънатия бял хоризонт на юг, където се губеха ледените вълни на глетчера Скот, и отново се възземаше нагоре по небесния си колодрум, без да залязва дни и седмици поред. Дългите сини сенки на безредно струпаните ледени блокове се въртяха в кръг като стрелки на гигантски часовници — север, запад, юг, изток и пак — север, запад, юг, изток — бавно, уверено, тържествено — символ на вечното непобедимо време. В далечината на запад блестяха като порцеланови пирамиди върховете на планината Гаус.

Гласиологът Юрий Михайлович Медведев и шофьорът на всъдехода Петър Костов се прибираха в базата Мирний след двудневна експедиция до началото на ледника Шеклтон. Всъщност при дългия полярен ден това означаваше едно — повече от двадесет и четири часа. Работата беше свършена добре, дебелината и скоростта на ледения поток измерени, проверени. В сандъка под седалката лежеше изпълненият с най-прецизни изчисления дневник. И двамата имаха право да бъдат доволни от себе си. В Антарктида, този коварен материк, не всяка задача привършва с успех.

Преди няколко часа метеоролозите от базата съобщиха по радиото, че се очаква рязко влошаване на времето. А полярниците отлично знаеха какво означава това в този загубен край на света, ненапразно кръстен „Полюс на ветровете“.

Изненадан, Костов закова машината на място. На петдесет крачки напреде му се ширна морето, с накъдрени гребени, изумрудено зелено, по което се полюляваха ослепително бели айсберги.

— Пак миражи! — изруга шофьорът, като даде газ. Морето бързо отстъпи, люшна се назад, изчезна, а на негово място отново изплува безбрежната снежна пустиня, по която милиардите ледени кристалчета искряха е диамантен блясък. Веригите на всъдехода тракаха досадно сред пълното безмълвие и отнасяха двамата пътници все по-напред, все по-близо до поселището, до другарите, до живота, а след тях се вееше като бисерен воал вдигнатият снежен прах.

Внезапно, превалили един стръмен хълм от оголен зърнест фирн, полярниците съгледаха ято пингвини. Но сега птиците не изглеждаха както друг път — улисани, забързани с клатушкащата си походка, вечно спорещи на своя креслив език. Сега те бяха притихнали, необичайно мълчаливи, легнали на снега с обърнати глави към югоизток, отдето бликаше някаква мътнорозова мъгла.

— Този път и метеоролозите познаха — пошегува се професор Медведев. — Пингвините вече са се подготвили за бурята.

Костов натисна педала. Машината зави и като избиколи налягалите птици, забърза отново на запад, където планинските върхове неусетно избледняваха зад извиращата мъгла. Вятърът се усилваше, измиташе снежния прах от накъдрените преспи и го поемаше нагоре като димяща пара.

Юрий Михайлович се приведе към спътника си и почти изкрещя в ухото му, опитвайки да надвика трещящите вериги.

— Това е диханието на смъртта, чуваш ли, на небитието, дъхът на Вечния мраз. Виж го, Вечният мраз, протегнал лапи от междузвездната пустош и впил ледени нокти в полюсите на нашата планета, нашата мила планета — прашинка, загубена в безкрая…

Шофьорът кимна с глава:

— Да, ледено дихание, дъхът на смъртта! Грозно, заплашително…

Медведев добави:

— Така ще изглежда цялата ни земя някога, след милиарди години, когато угасне вътрешният й огън, когато потъмнее и онова далечно светило…

Той посочи с ръка ниското слънце, което в мъглата на започващата виелица беше станало грозно кървавочервено.

Костов се усмихна:

— Ако дотогава човек не си създаде свое собствено светило, което да замести остарелия благодетел, нали? По-малко може би, но затова пък по-близко.

Ученият го прегърна през рамото:

— Ех, Пьотр Иванич, облажавам те — вяра имаш. Или не, не само вяра. Вяра и аз имам, може ли учен да не вярва в науката, в своите сили, в човека въобще? Друго има в тебе, младост, огън… Много огън… Това ти харесвам най-много…

Млъкна внезапно и впери поглед напред, през стъклото нейде далече-далече, отвъд бялата пустиня.

Другарят му го изгледа с крайчеца на окото. „Крие нещо — помисли си той. — Мъчи го, яде го… Но що? Не казва.“

В този миг снегът се продъни, всъдеходът пропадна надолу с трясък, блъсна се някъде…

Най-сетне шофьорът отвори очи. Цялото тяло го болеше. Ушите му пищяха.

Къде се намира? Къде? И защо не е в леглото си? А толкова му се спи!