Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

Озърна се. В краката му лежеше превит надве, неподвижен, професор Медведев. По лицето му бе засъхнала кървава вадичка — от челото, нейде под кожената шапка, до брадата.

Какво е станало всъщност?

Изведнъж той си спомни — хлътването на снега, падането…

Значи, пукнатина, коварна пукнатина в ледника, затрупана със сняг! И там…

Костов се надигна с мъка и извлече гласиолога върху седалката. Разкопча кожуха, сложи ухо на гърдите му. Сърцето биеше едва-едва.

Раненият пое дълбоко дъх и се раздвижи. Клепачите му се привдигнаха, открили два сини ириса, устремени в празното пространство — някак тъпо, безучастно. Но скоро изразът им се смени, от тях отново прогледнаха предишните тъжни и умни очи на стария учен.

— Добре се нагласихме, нали? — пошепна Медведев, като разбра що е станало. Костов вдигна рамене.

— Ей сега ще видя!

Свали стъклото на вратичката и надзърна.

— Можеше да бъде и по-лошо! — процеди той през зъби.

Всъдеходът се бе залостил между стените на огромна ледникова пукнатина, чието дъно се губеше дълбоко в черния мрак. А отгоре, на десет-петнадесет метра над главите им, зееше тесният отвор на продънената пряспа.

Шофьорът затвори прозорчето. Термометърът показваше четиридесет градуса под нулата.

Гласиологът вече се бе съвзел и изтриваше с кърпа засъхналата кръв по лицето си.

— Да видя и аз! — предложи той и надзърна през прозорчето. Когато се дръпна навътре, лицето му беше добило загрижен вид.

— То се е видяло, че няма да се оправим сами. Щем, не щем, трябва да викаме помощ.

Измъкна радиотелефона и надяна слушалките.

— Ало, ало! Медведев вика Мирний. Ало, ало! Медведев вика Мирний.

Никакъв отговор.

— Тук Медведев! Тук Медведев!

В душата му взе да се примъква тревогата.

— Мълчат — какво ли има?

Изведнъж мембраните запращяха и от тях прокънтя гласът на радиста:

— Ало, ало! Мирний вика Медведев. Мирний вика Медведев.

Гласиологът се оживи:

— Валодя, Валодя! — почти изкрещя той. — Слушам те. Тук Медведев.

А оттатък, нечул нищо, гласът продължаваше тревожно:

— Мирний вика Медведев! Защо не отговаря Медведев?

Предчувстващ какво е станало, Костов следеше напразните усилия на другаря си да се свърже с полярната станция.

Нямаше никакво съмнение, предавателят не работеше.

— Не ни чуват — въздъхна ученият. — Виждам, те се безпокоят за нас, навярно ще ни дирят, по преди това нека и ние опитаме да се оправим сами. Що ще кажеш, не е зле да поразучим как сме се наредили?

— Да проучим, защо не? — съгласи се Костов. Професорът отвори вратичката и се огледа наоколо.

Влекачът лежеше напряко на пукнатината, вкопчан с железните зъби на веригите си в издатините на двете стени. Отдолу зееше черната бездна, грозна, заплашителна, и лъхаше някакъв убийствен мраз, вековен студ, заключен в ледниковите масиви, които се простираха стотици метри под тях. Дъхът им полепна като скреж по веждите и по кожените шапки, очите им се насълзиха, не виждаха нищо.

Медведев, нахлупил върху лицето си целулоидния ветробран, се измъкна решително навън. Подигна се на ръце и се изкатери на покрива. Скоро до него застана и шофьорът.

— Е? — запита професорът след дълго оглеждане на гладките кристални стени, които блестяха студено със сивите си металически оттенъци.

— Малко алпинизъм! — опита да се усмихне Костов. — Ще копаем дупки.

И посочи една вторична пукнатина, която лъкатушеше наклонено по отвесната ледена скала до самия отвор на снежния купол, отдето се сипеше кристалният прах на беснеещата отгоре виелица.

— А сетне? — запита професорът.

Безпомощно вдигане на раменете беше отговорът на този въпрос. Впрочем и двамата разбираха отлично, че е невъзможно да пропълзят под снежния свод, за да излязат през ронливия отвор.

— Ще сринем цялата пряспа! — подметна Костов неуверено. — Иначе не може.

— Което значи, с нея да полети в пропастта и оня, който се наеме с такава задача. Нали? Засега е по-разумно да се приберем в кабината, докато премине бурята. Я чуй какъв ад е там!

С рев и тътен виелицата беснееше над отвора, фучеше, трещеше като артилерийска канонада и бълваше надолу облаци сняг.

— Гледай, смерч! — почти изкрещя той. — Снежен смерч!

Костов впери поглед нагоре в светлото отверстие. Наистина това беше нещо изумително, невиждано, сякаш яростният вихър изпридаше от бухналата облачна къделя тънка бяла нишка, която се гънеше от небето до земята, ревеше и идваше насам.