Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

Най-сетне моят съсед дойде в съзнание. Извърна към мене тъмните си очи и раздвижи устни, но не успя да произнесе никакъв звук. А очите му, какви очи! Толкова скръб, толкова мъка в две човешки очи!

— Къде съм? — долових на чист английски език.

Обясних му.

Той отпусна клепачи. След пет минути отново погледна.

— Моля ви, позвънете!

Изпълних желанието му.

В стаята влезе безшумно както винаги сестра Йошико, нежна, крехка и изящна, сякаш оживяла порцеланова статуйка от онези, които виждах по витрините в квартала Хинза.

Доктор Ясуга пошепна нещо, навярно по японски, защото не го разбрах. Сестрата ме посочи с поглед. Тогава болният опита да се извърне към мене.

— Много съм доволен… А как е сърцето?… Кръвната картина?

Но докато сваря да му отговоря, той отново бе изгубил съзнание. И отново сред несвързаните му мъчителни стонове аз дочух странната дума: „Мисако! Мисако!“, повтаряна с толкова болка.

Горещо и влажно. Задъхваме се от горещина, сякаш чаршафите ни са подгизнали от вода. Вентилаторите шушнат монотонно и облъхват с въздушната си струя ту едното, ту другото легло, но напразно.

Току-що си отидоха моите гости, целият ни екипаж: щурманът Портер, двамата пилоти Фриц и Тим, радистът Майк, стрелците, всички — славни момчета. Посмяхме се здраво, като летци. Животът е тъй кратък, нали? Смяхме се на командира, който още продължавал да смесва търговеца на хранителни продукти Такесаки с репортьора Моритаки, смяхме се на моя несполучлив опит да проникна в подземното царство, но най-много се смяхме на ястията, с които ме гощаваха тук, в японската болница: шницел от соя с гарнитура ориз и пържени водорасли, а за десерт варени перуникови пъпки.

Когато си отидоха, стана толкова тихо, че сякаш оглушах. Съседът ми отвори очи.

— Американски летци, нали?

— Аз също съм летец — отвърнах виновно, чак сега разбрал, че бяхме прекалили със своята глъчка.

— Знаех това, но сега разбрах още нещо…

— Какво?

— Че вашите самолети носят атомни бомби…

Замълчах. Не ми бе позволено да говоря за това, а нямах сили да отрека, да го излъжа. След няколко минути той добави:

— Когато ви видях там, в кратера, един американски летец… проснат върху канарата, над клокочещата лава… за миг се поколебах… Срамно може би, но тъй беше, поколебах се… Такъв като вас хвърли тогава бомбата…

— Къде?

Ясуга продължи, сякаш не бе чул:

— Всъщност какво значение имаше дали долу лежеше американец или японец? Преди всичко той беше човек… Нима той е виновен, че на света има алчни, суетни и жестоки хора, които пращат смърт? Можех ли да го изоставя?… Тъй млад, с близки, които го чакат, може би с жена, деца, родители, и няма друг, който да му помогне… А пък аз… аз съм сам, съвсем сам… един осъден… прокълнат… проклятието на Хирошима…

— Хирошима! И вие ли?

Доктор Ясуга не отговори.

Не съм допускал, че един азиатец може да бъде толкова благороден. Приказваме с него по цял ден, понякога и нощем, когато се събудим, плувнали в пот. И веднъж, в разговор за неговата болест, аз подметнах необмислено:

— В бълнуването си често споменавахте една дума…

— Каква? — опита той да се надигне развълнуван.

— Мисако.

Съжалих в същия миг, защото видях как дишането му спря, как се разшириха очите му, как побеля бледо-жълтото му лице.

— Мисако! — прошепнаха посивелите му устни. — Мисако!

Минаха няколко минути, докато добави:

— Моята жена!

— Не знаех — смутолевих аз. — Мислех, че сте сам…

Доктор Ясуга въздъхна:

— Бях женен тогава… преди… Да ви разправям ли?… Досега мълчах… Повече не мога… Ще ви разправя за Хирошима, за прокълнатия град, за ужаса, за моето проклятие… Но не! По-добре не! Вие сте летец, вашият дълг е да хвърляте бомби, а пък аз съм японец… Има ли друг народ, който да чувствува по-силно какво значи дълг…

Стиснах с пръсти неговата изящна ръка, все едно излята от восък, трескава, горяща.

— Ако няма да ви струва много, разкажете… Искам да знам. Чел съм и във вестниците, и в книгите, но то е различно, някак книжно… Друго е да срещнеш човек, който го е преживял.

— Преживял! — повтори с горчивина думите ми Ясуга. — Това не е преживяване, не, а бавна смърт, дълга, мъчителна агония. Не сте срещали, вярвам, но ние сме хиляди, стотици хиляди… Осъдените от Хирошима… А беше хубаво утро, толкова хубаво утро… Живеехме в окрайнината на града в една кокетна къщичка от полирано дърво с малко дворче, нали знаете японските дворчета, бухнали в цвят — с малък алпинеум, с няколко бамбукови стръкчета и дръвчета-джуджета… Тръгнах по-рано за болницата. Мисако ме изпрати усмихната както винаги. Ние бяхме млади, щастливи, обичахме се… Нима можехме да знаем що ни готви съдбата?… Насред път се сетих, че бях обещал да посетя един болен и се върнах назад… Тъкмо отзвуча сигналът: „Всичко е добре.“ Нейде високо бръмчеше самолет… Изведнъж нещо блесна, сякаш ме ослепи, страшна сила ме блъсна в гърба… Когато се опомних, наоколо ми горяха сгради, лутаха се обезумели хора… Викове, степания… В моята глава имаше само една мисъл: „Мисако!“ Залитащ, смазан, аз се помъкнах към къщи. Зная, това беше подло, наоколо молеха за помощ умиращите — аз бях лекар, а не спирах… Мисако! Трябваше да я видя… Градът гореше, отгоре валеше черен дъжд, някакъв неописуем ад… Все по-често взеха да се мяркат здрави къщи… Ето и моя дом, почти непокътнат… Отместих, задъхан от нетърпение, плъзгащата се врата и влязох. Празно! Обиколих постланите с шарени рогозки стаи. Всичко стоеше на мястото си непокътнато — ниските масички, възглавниците за сядане, сандъците, порцелановите сервизи, дори книжните стени, които отделяха малките стаи… Мисако! Мисако! Никакъв отговор! Къде ли е? Сърцето ми изстина…