Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Артър се засмива тихо.

— А мога ли да попитам докъде сте стигнали вие в момента?

— Докъде съм стигнал? Проучвам и експериментирам вече двайсет години. Все още има много да се върши. Но въз основа на досегашните ми открития бих направил извода, че е повече от възможно — бих казал дори вероятно — умът да оцелее след физическото разпадане на тялото.

— Много ме обнадеждихте.

Лодж му намига многозначително.

— Навярно скоро ще можем да докажем, че не само мистър Шерлок Холмс умее да се спасява от безспорна и очевидна смърт.

Артър се усмихва любезно. Проклетият детектив ще го преследва чак до портите на свети Петър или до онзи техен еквивалент, който психичната наука постепенно почва да прояснява.

В живота на Артър няма място за безделие. Той не е от онези, които през лятото по цял следобед се излежават в шезлонга с шапка върху лицето и слушат как пчелите бръмчат из цветята. Ако Туй се справя великолепно с ролята на инвалид, то той би бил просто отчайващ в същата роля. Възраженията му срещу бездействието са не толкова морални — според него дяволът намира работа и за свободните, и за заетите ръце, — колкото чисто емоционални. Животът му е изпълнен с периоди на бурна умствена дейност, последвани от също тъй бурна физическа дейност; в промеждутъците се отдава на обществените и семейни задължения, като гледа да ги отметне час по-скоро. Той дори спи така, сякаш сънят е част от житейските дела, а не бягство от тях.

Затова не разполага с много възможности, когато машината се претовари. Не е способен да си почине с две седмици безделие край италианските езера или поне с няколко дни пред грънчарското колело. Вместо това изпада в депресия и умора, опитвайки се да скрие това от Туй и Джийн. Споделя единствено с мама.

Тя подозира, че е необичайно разтревожен, когато той предлага да я посети заради самата нея, а не като предлог за среща с Джийн. Артър хваща влака в 10:40 от Сейнт Панкрас до Лийдс. Във вагон-ресторанта започва да мисли за баща си, както все по-често му се случва напоследък. Сега разбира колко сурова е била младежката му присъда; може би възрастта или славата го е направила по-снизходителен. Или пък просто понякога сам се чувства на ръба на нервен срив и му се струва, че това е нормално човешко състояние. Пита се дали хората не се удържат от рухване само благодарение на добрия късмет или някаква благоприятна случайност във възпитанието. Може би ако в жилите му не течеше кръвта на мама, би могъл да тръгне — или вече да е заминал — по пътя на Чарлс Дойл. А сега Артър започва за пръв път в живота си да осъзнава и още нещо: че мама никога не е критикувала своя съпруг, било то преди или след смъртта му. Излишно е, биха казали някои. Но дори и така — тя, която винаги говори каквото мисли, никога не е отронила лоша дума за човека, който й донесе толкова унижения и страдания.

Когато пристига в Ингълтън, все още е светло. В ранната привечер двамата се изкачват през горите на Брайън Уолър и излизат на платото, където от тях се разбягват в тръс няколко подивели понита. Едрият строен син в строг вълнен костюм изрича думите право надолу, към червеното палто и кокетната бяла шапчица на майка си, която крачи с уверена стъпка и от време на време вдига някоя пръчка за огнището. Този неин навик го дразни — сякаш не е в състояние да си позволи да й купи каруца най-качествени дърва.

— Виждаш ли — казва той, — там има пътека, а нататък е Ингълбъро и знаем, че ако изкачим Ингълбъро, ще видим чак залива Моркъм. Можем да следваме и реките, те винаги текат в една и съща посока.

Мама не знае как да приеме тия топографски излияния. Те изобщо не са в духа на Артър.

— А ако изгубим пътеката и се залутаме из възвишенията, можем да използваме компас и карта, които е лесно да си набавим. Дори и нощем ни остават звездите.

— Всичко това е вярно, Артър.

— Не, банално е. Не си струва да го говорим.

— Тогава кажи ми каквото искаш да кажеш.

— Ти ме отгледа — отговаря той. — Никога не е имало син, по-предан на майка си. Не го казвам, за да се хваля, а просто защото е истина. Ти ме оформи, ти ми даде самосъзнание, даде ми гордост и всички други морални качества. И все още няма син, по-предан на майка си. Аз израснах, обкръжен от сестри. Анет, горката скъпа Анет, дано Бог дари покой на душата й. Лоти, Кони, Айда, Додо. Обичам ги всичките по различен начин. Познавам ги както никой друг. На младини женската компания не ми бе чужда. Не се унижавах както мнозина младежи, но и не бях невежа или пуритан. И все пак… и все пак стигнах до извода, че жените — другите жени — са като далечни земи. Само че когато посещавах далечните земи — например африканските пущинаци, — винаги умеех да се ориентирам. Може би ти говоря несвързано…