Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Кони — тихо започва той, — питала ли си се някога какво става, след като умрем?

Тя рязко вдига очи към него. Да не би да има лоши вести за Туй? Добре ли е мама?

— Питам в най-общ смисъл — бързо добавя той, усещайки нейната тревога.

— Не — отговаря тя. — Или поне много рядко. По-скоро ме тревожи чуждата смърт. Не моята. Някога се тревожех, но станеш ли майка, всичко се променя. Вярвам в учението на църквата. Моята църква. Нашата църква. Онази, която напуснахте ти и мама. Нямам време да вярвам в друго.

— Боиш ли се от смъртта?

Кони се замисля. Бои се от смъртта на Уили — още когато се ожениха, знаеше колко тежка е астмата му, знаеше, че винаги ще е с крехко здраве, — но това е страх от неговото отсъствие, от загубата му като близък приятел.

— Идеята определено не ми допада — отговаря тя. — Но за това ще мисля, когато му дойде времето. Сигурен ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?

Артър отривисто поклаща глава.

— Значи си на позицията „времето ще покаже“?

— Да, струва ми се. Защо?

— Скъпа Кони, отношението ти към вечността е типично английско.

— Колко странна мисъл.

Кони се усмихва и темата едва ли ще я отблъсне. Все пак Артър се колебае откъде да започне.

— Когато бях още хлапак в Стоунихърст, имах един приятел на име Партридж. Малко по-млад от мен. Биваше го на крикет. Обичаше да ме тормози с теологични спорове. Избираше примери от най-нелогичните църковни доктрини и ме караше да ги оправдавам.

— Значи е бил атеист?

— Ни най-малко. Беше по-голям католик, отколкото съм бил аз когато и да било. Но се опитваше да ме убеди в църковните истини, като спореше с тях. Тактиката не излезе успешна.

— Интересно какво ли е станало с Партридж.

Артър се усмихва.

— Днес е карикатурист в „Пънч“.

Той млъква за малко. Не, трябва да говори открито. В края на краищата това е неговият стил.

— Много хора — повечето — изпитват ужас от смъртта, Кони. В това отношение не са като теб. Но също като теб имат типично английско отношение. Времето ще покаже, ще мислим, когато му дойде времето. Но нима това намалява страха? Нима несигурността не го подсилва? И какъв е смисълът на живота, щом не знаеш какво става после? Как можеш да осмислиш началото, ако не знаеш какъв е краят?

Кони се пита накъде бие Артър. Тя обича своя едър, великодушен и буен брат. Представя си го като смес от шотландска практичност и ирландски огън.

— Както казах, вярвам в каквото ни учи църквата — отговаря тя. — Не виждам алтернатива. Освен атеизма, който е безплоден, потискащ и води към социализъм.

— А какво мислиш за спиритизма?

Тя знае, че Артър от години се занимава със свръхестественото. Злите езици подмятат клюката зад гърба му.

— Струва ми се, че не му вярвам, Артър.

— Защо? — пита той и се надява Кони да не прояви същия снобизъм.

— Защото според мен е измама.

— Права си — отговаря той за нейна изненада. — Повечето спиритисти са мошеници. На един истински пророк винаги са се падали хиляди фалшиви — както е било и по времето на Исус Христос. Има измами, има заблуди, има дори съзнателни престъпления. Някои твърде съмнителни типове мътят водата. И жени, принуден съм да добавя.

— Значи е точно както смятам.

— И изобщо не е добре обяснено. Понякога си мисля, че светът се дели на хора, които са имали свръхестествени преживявания, но не могат да пишат, и такива, които могат да пишат, но не са имали свръхестествени преживявания.

Кони не отговаря; не й допада логичният извод от това изречение, увиснал над масата пред нея.

— Но аз казах „повечето“, Кони. Само „повечето“ спиритисти са измамници. Ако посетиш златна мина, нима я заварваш препълнена със злато? Не. Повечето — почти всичко — е обикновена скала, укриваща частици метал. Трябва да търсиш златото.

— Не вярвам на метафори, Артър.

— Аз също. Аз също. Затова не вярвам и на религията, която е най-голямата метафора на този свят. Отказал съм се от сляпата вяра. Мога да приема само чистата бяла светлина на истината.

Кони изглежда озадачена.

— Целият смисъл на медиумните изследвания — обяснява той — е да се елиминират и разобличат измамниците. Да остане само онова, което може да се потвърди по научен път. Елиминираш ли невъзможното, онова, което остава, е истината, колкото и невероятно да звучи. Спиритизмът не иска от нас да скочим в тъмното или да мислим, преди да е дошло времето.

Кони вече наближава до пределите на познанията си.

— Значи е като теософията?