Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Мама благоразумно се въздържа от отговор.

Артър доверява на мама всичко: най-дълбоките си страхове, най-бурните си възторзи и всички други радости и страдания на реалния свят. Не може обаче дори да намекне за растящия си интерес към спиритуализма — или спиритизма, както предпочита да го произнася той. Напускайки католическия Единбург, мама постепенно, едва ли не по навик, е станала ревностна привърженичка на англиканската църква. Вече е оженила три от децата си в „Св. Осуалд“ — Артър, Айда и Додо. Тя изпитва инстинктивна враждебност към парапсихологичните явления, които означават за нея анархия и шарлатански измислици. Смята, че хората могат да постигнат разбиране на живота си само ако обществото им обясни своите истини; че религиозните истини трябва да бъдат изразявани чрез утвърдена институция, била тя католическа или англиканска. А трябва да се помисли и за семейството. Артър носи рицарско звание; седял е на една маса с краля; той е обществена фигура — тя често повтаря собствената му хвалба, че единствено Киплинг има по-голямо влияние над спортуващите младежи в страната. Ами ако се разчуе, че е замесен в сеанси и прочие глупости? Това би го лишило от всякакви надежди за благородническа титла.

Артър напразно се мъчи да преразкаже своя разговор със сър Оливър Лодж в Бъкингамския дворец. Мама би трябвало да признае, че Лодж е напълно уравновесен и здравомислещ мъж с отлична репутация в научните среди, както доказва и назначаването му за ректор на Бърмингамския университет. Но мама отказва да признае каквото и да било; в тази област тя категорично отхвърля капризите на сина си.

Артър не смее да говори на тази тема с Туй, за да не наруши свръхестествения покой на нейното съществуване. Знае, че по въпросите на вярата е простодушна и доверчива. Тя предполага, че след смъртта си ще отиде в рая, чиято същност не може точно да обясни, и ще остане там при условия, които не може да си представи, докато Артър не дойде при нея, последван подир време от децата им, след което всички заедно ще заживеят в някакъв по-висш вариант на живота в Саутсий. Артър смята за жестоко да разрушава тия нейни илюзии.

Още по-тежко му е, че не може да засегне тази тема пред Джийн, с която би желал да споделя всичко — от игла до конец. Опитвал се е, но Джийн гледа с подозрение — или може би страх — на всичко, свързано със свръхестествените явления. Нещо повече, изразява неодобрението си по начини, които според Артър са съвсем нетипични за нейния обичлив нрав.

Веднъж той се опитва колебливо и подчертано сдържано да й разкаже за преживяванията си по време на сеанс. Почти веднага забелязва как по прекрасното й лице се изписва израз на крайно неодобрение.

— Какво има, скъпа?

— Но, Артър — казва тя, — те са от простолюдието.

— Кои?

— Тия хора. Например циганките, които седят в панаирджийски шатри и предсказват бъдещето на карти или чаени листенца. Толкова са… примитивни.

За Артър подобен снобизъм е непоносим, особено у жената, която обича. Иска му се да каже, че именно чудесните хора от долната средна класа винаги са били духовни водачи на нацията — стига само човек да погледне пуританите, макар че мнозина гледат отвисоко на тях. Иска му се да каже, че навярно около Галилейското езеро мнозина са смятали Исус Христос за прост дърводелец. Както повечето медиуми, апостолите рядко са имали образование. Разбира се, не казва нищо подобно. Засрамен от внезапното си раздразнение, той бързо сменя темата.

И тъй, налага му се да излезе извън своя железен триъгълник. Не се обръща към Лоти — не би желал да подлага на изпитание нейната обич, още повече, че тя му помага да се грижи за Туй. Вместо това се насочва към Кони. Кони, която сякаш едва вчера сплиташе косата си като корабно въже и разбиваше мъжки сърца из континентална Европа; Кони, която прекалено успешно влезе в ролята на съпруга и майка; и най-вече Кони, която дръзна да се опълчи срещу него на стадиона. Така и не се изясни дали Кони е разубедила Хорнънг или той нея; но все едно, Артър й се възхищава за смелостта.

Посещава я един следобед, докато Хорнънг отсъства; поднасят им чай в нейната малка всекидневна на горния етаж, където някога той изля чувствата си пред нея. Странно е да осъзнае, че малката му сестричка вече отива към четирийсетте. Но тази възраст й отива. Не изглежда тъй изящна както преди — сега е едра, здрава и добродушна. Джеръм не сбърка в Норвегия, когато я нарече Брунхилда. Сякаш с годините става все по-могъща, опитвайки се да компенсира крехкото здраве на Хорнънг.