Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Ще кажа, скъпи ми братко, че това е чудесна история и ти си чудесен разказвач, както всички знаем. Мисля обаче, че преди двайсет години не съм била в Мелбърн. И ти също.

Артър няма нищо против недоверието й.

— Кони, логиката ти е безупречна, а това е първата стъпка към спиритизма.

— Не вярвам да ме убедиш, Артър.

Кони има чувството, че Артър току-що й е разказал преправен вариант на историята за Йона и кита — макар и с по-злополучни жертви, — ала за да приеме каквото и да било въз основа на подобна приказка, ще е нужна точно толкова сляпа вяра, колкото са проявили и първите слушатели на историята за Йона. Църквата поне предлага метафора. Артър не обича метафорите, затова вижда притча и решава да я приеме буквално. Сякаш притчата за житото и плевелите се свежда до обикновен земеделски съвет.

— Кони, ами ако умре някой, когото познаваш и обичаш? Ако след това този човек се свърже с теб, разговаря с теб, спомене нещо, което знаете само двамата, някаква дребна интимна подробност, която не може да се разкрие чрез мошеничество?

— Артър, и за това ще мисля, когато му дойде времето.

— Ех, Кони, каква си ми англичанка. Времето ще покаже, времето ще покаже. Не и за мен. Аз държа на незабавното действие.

— Винаги си бил такъв, Артър.

— Ще ни се присмиват. Каузата е велика, но борбата няма да бъде честна. Очаквай да видиш брат си подложен на присмех. И все пак помни: трябва ни само един случай. Един случай и всичко е доказано. Извън всяко съмнение. Доказано безспорно и по научен път. Запомни това, Кони.

— Артър, чаят ти съвсем изстина.

И тъй, годините постепенно се трупат. Минали са дванайсет, откакто Туй се разболя, осем, откакто той срещна Джийн. Туй си остава все тъй жизнерадостна, не усеща болки и Артър е сигурен, че не подозира за тихата конспирация около нея. Джийн живее все в същия апартамент, упражнява гласа си, ходи на лов, яздейки кон, посещава Ъндършоу с придружители и Мейсънгил без такива; неуморно твърди, че е доволна от това, което има, защото сърцето й не желае друго, а годините на женската плодовитост я отминават една подир друга. Мама си остава негова опора, негов изповедник, негова утеха. Нищо не се променя. Може би няма и да се промени, додето един ден натоварването не го удари в сърцето и той просто не рухне мъртъв. Няма изход, това е най-ужасното в цялото положение; или по-скоро всеки примамлив изход носи надписа „Мъка“. В „Шахматно списание на Ласкер“ Артър вижда една позиция, наречена цугцванг, при която играчът не може да премести никоя фигура, без да влоши още повече застрашеното си положение. Точно така се чувства сега.

От друга страна, животът на сър Артър, както го виждат повечето хора, е превъзходен. Рицар на кралството, личен приятел на краля, защитник на империята и заместник на главния съдия в Съри. Човек, търсен от всички страни. Една година го канят за конкурса „Силен мъж“, организиран в Албърт Хол от видния гимнастик мистър Сандоу. В журито са сър Артър и скулпторът Лос, а Сандоу лично поема ролята на съдия. Осемдесет състезатели на групи по десет демонстрират мускули пред претъпканата зала. Осемдесетте препаски от леопардова кожа намаляват на двайсет и четири, после на дванайсет, на шест и накрая остава финалната тройка. Тримата финалисти са великолепни образци на мъжественост, но единият е малко нисък, а другият малко тромав и журито присъжда титлата заедно с ценна златна статуетка на състезателя Мъри от Ланкашър. Сетне в подбрана компания съдиите получават и своята награда — среднощна вечеря с шампанско. Прибирайки се в полунощ, сър Артър забелязва Мъри да крачи пред него, пъхнал статуетката небрежно под мишница. Настига го, поздравява го още веднъж и като вижда, че си има работа с обикновено селско момче, го пита къде възнамерява да пренощува. Мъри признава, че е без пукната пара, има само обратен билет до Блакбърн и смята да се разхожда по пустите улици, докато дойде време за влака му. Тогава Артър отвежда младежа в хотел „Морли“ и заръчва на персонала да се грижи за него. На другата сутрин заварва Мъри весело и царствено да командва от леглото си цяла армия стреснати камериерки и сервитьори, а наградата блести на възглавницата до него. Това изглежда истинско олицетворение на щастлив завършек, но не то остава в ума на Артър. Той помни друго — човека, крачещ самотен пред него, човека, спечелил голяма награда и всеобщи овации, човека със златна статуетка под мишница, но без пукната пара в джоба, който възнамерява да се скита до зори под светлината на газовите фенери.