Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Животът на писателя Конан Дойл сякаш също върви като по вода. Той е прекалено опитен и енергичен автор, за да страда от липса на вдъхновение повече от ден-два. Измисля история, проучва, планира и накрая сяда да пише. Наясно е със задълженията на автора: първо, да бъде четивен, второ — интересен и трето — изобретателен. Познава способностите си и разбира, че в крайна сметка истинският господар е читателят. Ето защо Шерлок Холмс бива съживен — позволено му е да се измъкне от Райхенбахския водопад благодарение на неговите познания за екзотичните японски бойни хватки и способността да се катери по отвесни скали. Щом американците настояват да платят пет хиляди долара за половин дузина нови истории — и в замяна искат правата само за своята страна, — то какво друго да стори доктор Конан Дойл, освен да вдигне ръце и да се примири с факта, че в обозримото бъдеще ще си остане прикован към детектива? А Холмс му носи и други награди: Единбургският университет го избира за почетен доктор по литература. Може никога да не стане велик като Киплинг, но докато минава с почести през родния си град, той се чувства съвсем удобно в академичните одежди; а още по-удобно се чувства — нека си го признае — като заместник главен съдия на Съри.

Има и четвърти живот, в който не е нито Артър, нито сър Артър, нито доктор Конан Дойл; живот, където името няма значение, както са без значение богатството, рангът, почестите и телесната обвивка; светът на духа. Чувството, че е роден за още нещо, се засилва с всяка година. Не е лесно; няма и да бъде. Не е като да встъпи в някоя от общоприетите религии. То е нещо ново, опасно и безкрайно важно. Ако решиш да станеш индуист, обществото ще те сметне по-скоро за ексцентрик, отколкото за смахнат. Но ако си готов да отвориш сърцето си за света на спиритизма, тогава трябва да си готов и да изтърпиш подигравките и евтините парадокси, с които пресата заблуждава обществото. Но колко струват присмехулниците, циниците и долнопробните драскачи пред хора като Крукс, Майърс, Лодж и Алфред Ръсел Уолас?

Науката смело крачи напред и ще прегази както винаги присмехулниците. Кой би повярвал някога в радиовълните? Кой би повярвал в рентгеновите лъчи? Кой би повярвал в аргона, хелия, неона и ксенона — все открити през последните години? Невидимото и неосезаемото, скрито само на косъм под повърхността на реалното, става все по-видимо и осезаемо. Светът и неговите полуслепи обитатели най-сетне почват да проглеждат.

Ето например Крукс. Какво казва Крукс? „Невероятно, но истина.“ Човекът, на чиито трудове във физиката и химията се възхищава цял свят заради тяхната прецизност и истинност. Човекът, който откри талия, който години наред изучаваше свойствата на разредените газове и редките елементи. Кой би могъл да даде по-добро мнение за този също тъй разреден свят, тази нова територия, недостъпна за плитките умове и кабинетните духове? Невероятно, но истина.

А сетне Туй умира. Минали са тринайсет години, откакто се разболя, девет, откакто Артър срещна Джийн. Сега, през пролетта на 1906 година, тя започва да изпада в кротък делириум. Сър Дъглас Пауъл незабавно застава до леглото й — по-блед, по-плешив, но все тъй любезен пратеник на смъртта. Този път няма шанс за възстановяване и Артър трябва да се подготви за онова, което му предсказваха толкова отдавна. Започва бдението. В Ъндършоу замлъква тракането на еднорелсовата железница, стрелбището опустява, мрежата е свалена от корта за целия сезон. Туй все така не усеща болки, остава все така безметежна, докато цветята на ранното лято заменят пролетните букети в стаята й. Постепенно потъва във все по-дълги периоди на бълнуване. Туберкулозата стига до мозъка; лявата страна на лицето и тялото й е частично парализирана. „Подражание на Христос“ лежи неразгърната; Артър непрестанно е до съпругата си.

Към края тя го разпознава. Казва му „Бог да те благослови“ и „Благодаря, скъпи“, а когато той я повдига в леглото, прошепва: „Вече съм пътничка.“ Когато юни отстъпва място на юли, вече по всичко личи, че умира. В самия ден Артър пак е до нея; Мери и Кингсли гледат изплашени и смутени, малко засрамени заради парализираното наполовина лице на майка си. Чакат безмълвно. В три часа сутринта Туй издъхва, стискайки ръката на Артър. Тя е на четирийсет и девет, Артър на четирийсет и седем. Той остава в стаята дълго след смъртта й; застанал до тялото си повтаря, че е сторил всичко възможно. Знае, че това безжизнено тяло върху леглото не е всичко, което остава от Туй. Тази бяла восъчна вещ е само нещо, което тя е напуснала.