Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Скоро обаче не са само нервите. Има проблеми и с червата. Това поне Гибс може да установи, но не и да излекува. Някакъв микроб трябва да се е вмъкнал в организма му в Блумфонтейн или из африканските пущинаци и си е останал там, изчаквайки да го атакува, когато е най-слаб. Гибс му предписва сънотворни. Нищо обаче не може да стори срещу другия микроб, върлуващ из организма на пациента му, който е също тъй непобедим; микробът на вината.

Артър винаги си е въобразявал, че дългото боледуване на Туй ще го подготви някак за нейната смърт. Винаги си е въобразявал, че след това скръбта и вината ще са по-ясно очертани, по-определени, по-категорични. А вместо това те сякаш са като времето, като облаци, непрестанно придобиващи нови форми под напора на безименни и непредсказуеми ветрове.

Знае, че трябва да се стегне, но не намира сили; в края на краищата това би означавало пак да лъже. Първо, да увековечи, да запише в историята старата лъжа за преданата си съпружеска обич към Туй; сетне да подготви и разпространи новата лъжа как Джийн донесла ненадейна разтуха за сърцето на скърбящия вдовец. Мисълта за тази нова лъжа го отвращава. В летаргията поне има истина: изтощен, с болки в стомаха, едва тътрещ нозе от стая до стая, той поне не заблуждава никого. Само че и това не е вярно: всички обясняват състоянието му с тежката скръб.

Той е лицемер; той е измамник. В някои отношения винаги се е чувствал измамник и колкото по-знаменит става, толкова повече се усилва това усещане. Възхваляват го като велик мъж на епохата, но макар да взима дейно участие в обществените дела, сърцето не го влече натам. Всеки нормален съвременен мъж не би се поколебал да направи Джийн своя любовница. Така постъпват днес дори и в най-висшите кръгове, както е виждал неведнъж. Но неговият морален живот намира по-благодатна почва в далечния четиринайсети век. А духовният му живот? Кони го смяташе за ранен християнин. Той предпочита да си мисли, че мястото му е в бъдещето. Двайсет и първи век, двайсет и втори? Зависи кога дремещото човечество ще се събуди и ще се научи да използва очите си.

А сетне мислите му се плъзват още по-надолу по наклонената плоскост. След девет години копнеж по невъзможното — или усилия да го потисне — вече е свободен. Още утре сутрин може да се ожени за Джийн без други последствия освен мърморенето на селските моралисти. Но копнежът по невъзможното постепенно се е превърнал в светиня. След като е вече възможно, знае ли той колко и какво точно иска? Не, дори и сега не знае. Сякаш сърдечните му мускули, претоварвани тъй отдавна, внезапно са се превърнали в разпокъсани ластици.

Веднъж бе чул на чаша портвайн историята за един женен мъж, който си имал постоянна любовница. Жената била от добро потекло, несъмнено достойна да се омъжи за него, и се очаквало някой ден да стане точно така. Най-сетне съпругата починала и след няколко седмици вдовецът наистина се оженил повторно. Само че не за любовницата, а за млада жена с по-ниско обществено положение, която срещнал няколко дни след погребението. По онова време Артър оцени тази постъпка като двойна измяна — спрямо съпругата, след това спрямо любовницата.

Сега осъзнава колко лесно се случват тия неща. През разпокъсаните месеци след смъртта на Туй той почти не общува с външния свят, а от редките запознанства запазва само неясни спомени. И все пак — дори като се има предвид, че не разбира жените — някои представителки на нежния пол флиртуват с него. Не, това звучи вулгарно и нечестно; но несъмнено гледат с други очи този знаменит автор, този рицар на кралството, вече останал вдовец. Способен е да си представи как опънатият ластик може изведнъж да се скъса, как наивността на някое младо момиче или дори парфюмираната усмивка на някоя кокетка ненадейно ще прониже сърцето, загубило временно усещането за дългата тайна връзка. Разбира поведението на изменника. Нещо повече — вижда предимствата. Ако си позволиш да се влюбиш от пръв поглед, поне слагаш край на лъжите: не се налага да изваждаш на показ своята тайна обич и да я представяш за неотдавна срещната приятелка. Не се налага да лъжеш децата си, докато си жив. Колкото до новата съпруга, казваш им: да, знам как ви се струва, знам, че никога няма да запълни пустотата, ала все пак внесе малко радост и утеха в сърцето ми. Търсената прошка може и да не дойде веднага, но поне положението няма да е толкова сложно.

Отново се среща с Джийн, веднъж в компания и веднъж насаме; и в двата случая се чувстват все тъй неловко. Той очаква сърцето му да затупти отново — не, заповядва му да затупти, — а то отказва да се подчини. Толкова е свикнал да командва мислите си, да ги стяга и насочва накъдето трябва, че е потресен, когато не може да стори същото с по-нежните чувства. Джийн изглежда възхитителна както винаги, само че нейната възхитителност не поражда обичайната реакция. Сякаш го е поразила някаква сърдечна импотентност.