Джулиан Барнс - Артър & Джордж

В миналото Артър неведнъж е облекчавал душевните мъки чрез физическо натоварване; ала сега не изпитва желание да язди, да се фехтова, да удря топка за крикет, голф или тенис. Може би ако имаше начин да се пренесе мигновено в някоя висока, заснежена алпийска долина, леденият вятър би разпръснал нездравите миазми, обгърнали душата му. Но това изглежда невъзможно. Някогашният Артър, онзи Sportesmann, който донесе норвежките си ски в Давос и прекоси прохода Фурка заедно с братя Брангер, сякаш отдавна си е заминал, отдавна е изчезнал от поглед отвъд планината.

Когато това духовно пропадане най-сетне свършва, когато треската в ума и вътрешностите му поотслабва, той се опитва да разчисти в главата си място за простички мисли. Ако човек не може да каже какво иска, тогава трябва да разбере какво е длъжен да стори. Ако желанието стане твърде объркано, осланяй се на дълга. Така постъпваше с Туй, така трябва да постъпи и с Джийн. Девет години я обичаше с безнадежден копнеж; подобно чувство не може да изчезне току-така; значи трябва да изчака завръщането му. А дотогава трябва да прекоси необятното мочурище Гримпен, където от всички страни ями, покрити със зеленикава пяна, и зловонни тресавища заплашват да сграбчат човека и да го погълнат завинаги. За да набележи маршрута си, ще се нуждае от всичко научено досега. В мочурището имаше тайни знаци — туфи трева и пръти, забити на най-важните места, — които да изведат посветения към твърда почва; същото е и когато човек се загуби в морално тресавище. Честта сочи пътя. През изминалите години честта го учеше как да постъпва; сега пак тя трябва да му каже накъде да тръгне. Честта го обвързва с Джийн както преди го обвързваше с Туй. От сегашното разстояние не може да разбере дали някога пак ще бъде истински щастлив; ала знае, че за него няма щастие там, където отсъства честта.

Децата са на училище; къщата е безмълвна; ветровете оголват дърветата; ноември си отива. Както му обещаваха, Артър се чувства малко по-стабилен. Една сутрин влиза в кабинета на Уд да погледне кореспонденцията. Получава средно по шейсет писма на ден. През последните месеци Уд се е видял принуден да разработи система: той лично поема всички отговори, за които може да вземе непосредствено решение; писмата, изискващи мнението или решението на сър Артър, се слагат върху голям дървен поднос. Ако до края на седмицата неговият работодател не е намерил време или желание да ги прегледа, Уд се справя както може.

Днес върху подноса има малък пакет. Артър неохотно изсипва съдържанието му. Придружителното писмо е закрепено с карфица за папка с изрезки от вестник „Арбитър“. Артър не го е чувал досега. Може би е издание за крикет. Не, по розовия шрифт си личи, че е скандално вестниче. Той поглежда подписа на писмото. Името не му говори абсолютно нищо: Джордж Ейдълджи.

Още откакто Шерлок Холмс разгада своя пръв случай, към него се посипаха молби и въпроси от цял свят. Ако хора или ценности изчезват при странни обстоятелства, ако полицията е по-объркана от обичайното, ако правосъдието допуска грешки, тогава човечеството сякаш по инстинкт се обръща към Холмс и неговия създател. Пощенската служба вече автоматично връща писмата, адресирани до Бейкър Стрийт 221 Б, с печат ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЕИЗВЕСТЕН; същата съдба очаква и писмата, пратени до Холмс на адреса на сър Артър. През годините Алфред Уд неведнъж се е изненадвал от начина, по който шефът му се гордее, че е създал герой, в чиято реалност читателите да повярват безусловно, и в същото време се дразни, когато тази вяра стига до своя логичен завършек.

Освен това има молби, пратени лично до сър Артър Конан Дойл с твърдото убеждение, че щом някой е надарен с толкова интелигентност и лукавство, та да измисли тъй сложни литературни престъпления, значи ще може да разгадае и истинските. Ако е трогнат и впечатлен, сър Артър понякога отговаря на тия писма, но винаги отрицателно. Обяснява, че за жалост не е нито детектив консултант, нито английски стрелец от четиринайсети век или весел кавалерийски офицер от армията на Наполеон Бонапарт.

По тази причина Уд е отделил посланието на Ейдълджи без особени надежди. Но този път сър Артър дотичва обратно само след час и почва да говори още преди да е прекрачил прага.

— Ясно е като бял ден — заявява той. — Човекът е не по-виновен от тая пишеща машина на бюрото ти. Само си представи, Уди! Смехотворна история. Случаят със затворената стая, само че наопаки — не как е влязъл, а как е излязъл. В живота си не съм чувал по-нелепа история.