Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Знаете ли точната степен на късогледството си? Шест, седем диоптъра? Моя догадка, разбира се.

Джордж се изненадва от този пръв въпрос. Изважда от горния джоб на сакото си чифт очила и ги подава на посетителя. Артър ги оглежда, после насочва вниманието си към очите, чиито дефекти трябва да коригират. Леко са изпъкнали и придават на адвоката малко разсеян, вторачен вид. Сър Артър преценява човека като бивш офталмолог; той обаче добре познава погрешните морални изводи, които обществото е склонно да прави въз основа на особеностите в зрението.

— Боя се, че нямам представа — казва Джордж. — Едва наскоро се сдобих с очила и не попитах за характеристиките им. А и невинаги се сещам да ги нося.

— Не носехте ли очила като дете?

— Не. Зрението ми винаги е било слабо, но когато ме заведоха на преглед при очен лекар в Бърмингам, той каза, че било неразумно да се предписват очила на дете. А после… е, после бях твърде зает. За жалост вече не толкова, откакто ме освободиха.

— Както обяснявате в писмото си. И тъй, мистър Идалджи…

— Всъщност се произнася Ейдълджи — машинално го поправя Джордж.

— Извинявам се.

— Свикнал съм. Но тъй като става дума за името ми… Разбирате ли, при парсите ударението в имената винаги пада върху първата сричка.

Сър Артър кимва.

— Е, мистър Ейдълджи, бих искал да бъдете професионално прегледан от мистър Кенет Скот на Манчестър Скуеър.

— Щом казвате.

— За моя сметка, разбира се.

— Сър Артър, не мога да…

— Можете и ще приемете. — Думите са изречени тихо и Джордж за пръв път долавя лекия шотландски акцент. — Не ме наемате като детектив, мистър Ейдълджи. Аз ви предлагам… предлагам услугите си. А когато спечелим не само пълното ви оневиняване, но и голяма парична компенсация за неправомерното лишаване от свобода, може да ви пратя сметката на мистър Скот. Но може и да не я пратя.

— Сър Артър, когато ви писах, дори и за миг не предполагах…

— Да, аз също не предполагах, когато получих писмото ви. Но ето ни тук. Това е положението.

— Парите не са важни. Искам да си възвърна доброто име. Искам отново да бъда приет за адвокат. Нищо повече. Да ми се разреши отново да практикувам. Да водя кротък полезен живот. Нормален живот.

— Разбира се. Но не съм съгласен. Парите са много важни. Не само като компенсация за три години от живота ви. Те са и символ. Британецът уважава парите. Ако отменят присъдата, обществото ще знае, че сте невинен. Но ако ви дадат и пари, обществото ще разбере, че сте напълно невинен. Разликата е огромна. Освен това парите ще докажат, че само позорното бездействие на вътрешното министерство ви е държало в затвора толкова дълго.

Джордж кимва бавно и замислено, осъзнавайки доводите. Сър Артър е впечатлен от младежа. Изглежда, той има спокоен и целенасочен ум. Дали го е наследил от майката шотландка или от бащата свещеник? Или пък е благоприятно съчетание от двамата?

— Сър Артър, ще разрешите ли да попитам дали сте християнин?

Сега Артър се изненадва на свой ред. Не желае да засегне този син на викарий, затова отговаря на въпроса с въпрос.

— Защо питате?

— Както знаете, отгледан съм в свещенически дом. Обичам и уважавам родителите си и, естествено, докато бях по-млад, споделях техните възгледи. Как би могло да е другояче? Самият аз никога не бих станал свещеник, но приемах учението на Библията като най-добро ръководство за почтен и достоен живот. — Той се озърта към сър Артър, за да види реакцията му; благ поглед и леко кимване го насърчават да продължи. — Все още смятам така. Както смятам, че английските закони са най-добро ръководство за почтен и достоен живот на обществото като цяло. Но после дойде моето… моето изпитание. Отначало го възприемах като печален пример за злоупотреба със закона. Полицията е допуснала грешка, но съдиите ще я поправят. Съдиите са допуснали грешка, но областният съд ще я поправи. Областният съд е допуснал грешка, но вътрешното министерство ще я поправи. Станалото е много болезнено и, меко казано, неприятно, но в крайна сметка законните процедури ще осигурят тържеството на правдата. В това вярвах и все още вярвам. Нещата обаче се оказаха далеч по-сложни, отколкото си мислех в началото. Целият ми живот е протекъл в рамките на закона — ръководех се всецяло от него, а християнството ми даваше морална опора. За баща ми обаче… — Тук Джордж млъква и Артър подозира, че това не е от липса на думи, а тъкмо напротив, заради тяхната емоционална тежест. — Баща ми живее единствено в рамките на християнската религия. Както можете да предположите. Тъй че за него моето изпитание трябва да бъде разбираемо в тези рамки. За него има — трябва да има — религиозно обяснение на страданията ми. Той смята, че Божията цел е да укрепи вярата ми като пример за останалите. Неудобно ми е да изрека тази дума, но той ме смята за мъченик. Баща ми вече е на преклонна възраст и с крехко здраве. Не бих желал да споря с него. Разбира се, в „Луис“ и „Портланд“ посещавах параклиса и все още ходя на църква всяка неделя. Но не мога да твърдя, че вярата ми е укрепнала след престоя в затвора, нито пък… — Той се усмихва сдържано и горчиво. — Нито пък баща ми би могъл да твърди, че богомолците в „Св. Марко“ и съседните църкви са се увеличили през последните три години.