Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Хари Чарлсуърт — отговаря машинално Джордж, сякаш стои пред старицата Стоунам или Гринуей и Стентсън. — С него седяхме на един чин в училище. Представях си, че ми е приятел. Бяхме двете умни момчета в класа. Баща ми често ме упрекваше, че не съм по-дружелюбен към селските хлапета, но да си призная, контактът просто не беше възможен. Сега Хари Чарлсуърт управлява бащината си мандра. Има репутация на честен човек.

— Значи не сте общували много с местните хора.

— Както и те с мен. Откровено казано, сър Артър, винаги съм възнамерявал, след като завърша, да живея в Бърмингам. Смятах Уайърли — между нас да си остане — за скучно и изостанало място. Отначало продължих да живея у дома, тъй като се боях да не нараня родителите си, а с хората от селото общувах само в краен случай. Например когато трябваше да ми се поправят обувките. И след това постепенно попаднах… не точно в капан, но вече бях живял тъй дълго с близките си, че ставаше все по-трудно и по-трудно дори да си помисля за напускане. А и съм много силно привързан към сестра ми Мод. Ето в такова положение бях, докато… знаете какво ми се случи. След като ме пуснаха от затвора, за мен беше просто невъзможно да се завърна в Стафордшър. Затова сега живея в Лондон. Наел съм квартира при мис Гугъл на Меклънбърг Скуеър. Майка ми беше с мен през първите седмици след освобождаването. Но баща ми се нуждае от нея у дома. Когато намери свободно време, тя и сега идва да види как съм. Животът ми… — Джордж млъква за миг. — Животът ми, както виждате, е в застой.

Артър пак забелязва колко сдържан и точен е Джордж, когато описва важното и незначителното, емоциите и фактите. Първокласен свидетел. Не е негова вината, че не забелязва онова, което виждат другите.

— Мистър Идалджи…

— Джордж, ако обичате.

Сър Артър отново бърка произношението и Джордж предпочита да не притеснява със забележки новия си покровител.

— Ние с вас, Джордж, ние с вас сме… незначителни англичани.

Джордж е смаян от тази забележка. Точно обратното, той смята сър Артър за много значителен англичанин: името, поведението и славата му, усещането, че се чувства съвсем на място в този разкошен лондонски хотел, дори и фактът, че накара Джордж да го чака. Ако не го смяташе за човек от значимите английски кръгове, навярно изобщо нямаше да му пише. Но му се струва невъзпитано да оспорва чуждото мнение.

Вместо това той се замисля над собственото си положение. По какво се различава от пълноправния англичанин? Такъв е по рождение, по гражданство, по образование, религия и професия. Нима сър Артър намеква, че когато му отнеха свободата и го зачеркнаха от адвокатските списъци, са го зачеркнали и от списъка на англичаните? Дори и тъй да е, той няма друга родина. Не може да се върне две поколения назад. Едва ли би могъл да замине за Индия — страна, която никога не е виждал и няма желание да посети.

— Сър Артър, когато започнаха моите… неприятности, баща ми понякога ме викаше в кабинета си, за да ми разказва за постиженията на най-прочутите парси. Как еди-кой си станал преуспяващ търговец, друг — член на парламента. Веднъж — макар че изобщо не се интересувам от спорт — той ми разказа как отборът по крикет на парсите дошъл от Бомбай на турне в Англия. Доколкото разбрах, те били първите индийски състезатели по крикет, стъпили на тази земя.

— През 1886 година, ако не греша. Имаха около трийсет срещи, но за жалост спечелиха само веднъж. Не се учудвайте, в свободното си време редовно чета алманаха за крикет „Уиздън“. Мисля, че след една-две години пак дойдоха, този път с по-добри резултати.

— Виждате ли, сър Артър, вие знаете повече от мен. Не мога да претендирам, че съм нещо, което всъщност не съм. Баща ми ме е възпитал като англичанин и няма начин в тежки минути да ме утеши с факти, които дотогава не е изтъквал.

— А баща ви е родом…

— От Бомбай. Там го покръстили мисионери. Всъщност те били шотландци. Като майка ми.

— Разбирам баща ви — казва сър Артър. Джордж осъзнава, че чува това изречение за пръв път в живота си. — Истините за расата и религията невинаги лежат в една долина. Понякога се налага да прекосиш зимните снегове по висок хребет, за да откриеш по-важната истина.

Джордж се замисля над тия думи, сякаш са част от клетвена декларация.

— Но тогава сърцето ти е раздвоено и губиш завинаги връзка със своя народ, нали?

— Не. Тогава си длъжен да разкажеш на своя народ за долината отвъд хребета. Поглеждаш назад и надолу към селото, откъдето идваш, и виждаш, че са свалили знамената в твоя чест, защото си въобразяват, че достигането на хребета е победа. Затова размахваш щеката и посочваш. Там, долу, казваш им, там е победата, в следващата долина. Последвайте ме отвъд хребета.