Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Сър Артър се замисля над странно официалния тон на тия встъпителни думи — сякаш са репетирани многократно, дори прекомерно. Не, това звучи твърде грубо. Какво друго да прави човек три години в затвора, освен да превръща живота си — своя объркан, недоразвит, недоразбран живот — в нещо като свидетелско изявление.

— Баща ви, предполагам, би казал, че мъчениците не избират съдбата си и може дори да не осъзнават нейната цел.

— Възможно е. Но онова, което ви казах току-що, не е цялата истина. Лишаването от свобода не укрепи вярата ми. Напротив. Мисля, че я унищожи. Моите страдания бяха напълно безсмислени, както за мен, така и като пример за другите. Ала когато казах на баща си за съгласието ви да се срещнем, той заяви, че това е част от очевидния Божи промисъл в този свят. Ето защо ви попитах дали сте християнин, сър Артър.

— Това изобщо не би повлияло върху бащините ви разсъждения. Без съмнение Бог използва всеки подходящ инструмент, бил той християнски или езически.

— Вярно. Но не трябва да ме щадите.

— Така е. И както скоро ще разберете, не обичам увъртанията, мистър Ейдълджи. Лично аз не виждам как престоят ви в „Луис“ и „Портланд“, загубата на професията и общественото ви положение могат да подпомогнат Божия промисъл.

— Разбирате ли, баща ми вярва, че новият век ще донесе по-хармонично взаимодействие между расите, отколкото миналият — че това е Божия цел и аз съм предопределен да послужа като неин глашатай. Или жертва. Или и двете.

— Без да критикувам баща ви по какъвто и да било начин — казва предпазливо Артър, — бих сметнал, че ако такива са Божиите намерения, то за тях би било далеч по-добре да постигнете забележителна кариера като адвокат и тъй да дадете на другите пример за взаимодействие между расите.

— Разсъждавате като мен — отвръща Джордж.

Отговорът допада на Артър. Някой друг би казал: „Съгласен съм с вас“. Но Джордж изрича това без суетност. Просто думите на Артър потвърждават онова, което си мисли.

— Споделям обаче убеждението на баща ви, че новият век вероятно ще донесе изключителен напредък в духовната сфера. Дори вярвам, че когато настъпи третото хилядолетие, утвърдените църкви вече ще бъдат отживелица, а войните и разногласията, породени от разделното им съществуване, също ще са изчезнали. — Джордж се кани да възрази, че баща му изобщо не е имал предвид това, но Артър категорично продължава. — Човечеството е пред прага на нова епоха, когато ще овладее истините на психичното битие както от векове насам овладява физическите закони. Когато тези истини бъдат приети, целият ни начин на живот — и на смърт — ще трябва да бъде преосмислен из основи. Вярата ни не ще намалее, а ще нарасне. Ще разберем по-дълбоко жизнените процеси. Ще осъзнаем, че смъртта не е врата, захлопната под носа ни, а открехната врата. А докато дойде новото хилядолетие, вярвам, че ще се сдобием с далеч по-голяма способност да бъдем щастливи и задружни, отколкото през цялото несретно човешко битие досега. — Сър Артър изведнъж осъзнава, че говори досущ като оратор любител в Хайд Парк. — Извинете, поувлякох се. Това е любимата ми тема. Не, дори много повече от това. Но нали вие ме попитахте.

— Няма за какво да се извинявате.

— Има. Допуснах да се отклоним от темата. И тъй, на въпроса. Мога ли да попитам дали подозирате някого за престъплението?

— Кое по-точно?

— Всички. Тормозът. Подправените писма. Нараняванията — не само на понито при мината, а и на всички останали.

— Откровено казано, сър Артър, през последните три години аз и моите поддръжници се вълнувахме по-скоро да докажем невинността ми, отколкото нечия чужда вина.

— Напълно разбирам. Но връзката неминуемо съществува. Тъй че има ли някой, когото бихте заподозрели?

— Не. Няма. Всичко се вършеше анонимно. А не мога да си представя кой би изпитал удоволствие да осакатява животни.

— Имахте ли врагове в Грейт Уайърли?

— Очевидно. Но врагове в сянка. Имах малко познати там, било то приятели или врагове. Нашето семейство не контактуваше с местното общество.

— Защо?

— Едва напоследък започнах да разбирам причината. Истината е, че родителите ми разполагаха с много малко пари, а колкото имаха, харчеха ги за образованието на децата си. Не ми липсваше гостуването в домовете на други момчета. Мисля, че бях щастливо дете.

— Да. — Отговорът не изглежда изчерпателен. — Но предполагам, имайки предвид произхода на баща ви…

— Сър Артър, искам да подчертая едно. Не смятам, че расовите предразсъдъци имат нещо общо с моя случай.