Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Трябва да кажа, че ме изненадвате.

— Баща ми вярва, че не бих страдал така, ако бях, да речем, син на капитан Ансън. Това несъмнено е вярно. Но според мен тая нишка води в задънена улица. Ако не вярвате, идете в Уайърли и разпитайте селяните. Така или иначе, ако съществуват расови предразсъдъци, те се ограничават в много тесен слой от населението. Имало е нападки, но кой ли не страда от тях под една или друга форма?

— Доколкото разбирам, не искате да се правите на мъченик…

— Не е там работата, сър Артър. — Джордж млъква и за миг сякаш се притеснява. — Между другото как точно да ви наричам?

— Както досега. Или Дойл, ако предпочитате.

— Струва ми се, че предпочитам сър Артър. Както се досещате, много съм размишлявал над станалото. Възпитан съм като англичанин. Завърших колеж, учих право, положих изпити, станах адвокат. Опита ли се някой да попречи на този напредък? Напротив. Учителите ме насърчаваха, съдружниците в „Сангстър, Викъри и Спейт“ ми обръщаха внимание, паството на баща ми изрече похвални думи, когато получих адвокатски права. На Нюхол Стрийт нито един клиент не е отказал услугите ми заради моя произход.

— Да, но…

— Позволете да продължа. Както казах, имаше и нападки. Подигравки, шеги. Не съм толкова наивен, та да не усещам, че някои хора ме гледат различно. Но аз съм адвокат, сър Артър. Какво доказателство имам, че някой е действал срещу мен заради расови предразсъдъци? Сержант Ъптън се опита да ме сплаши, но без съмнение той е плашил и други момчета. Капитан Ансън очевидно изпитваше неприязън към мен, без дори да сме се срещали. Много повече ме тревожи явната некомпетентност на полицаите. Например това, че макар да наводниха областта със специални агенти, така и не откриха лично нито едно от осакатените животни. За тия събития винаги научаваха от фермери или хора, отиващи на работа. Не само аз стигнах до извода, че полицаите се боят от така наречената банда, макар да не доказаха нейното съществуване. Затова ако твърдите, че страданията ми са плод на расови предразсъдъци, трябва да ви помоля за доказателства. Не си спомням мистър Дистърнъл някога да е засягал тази тема. Нито пък сър Реджиналд Харди. Дали съдебните заседатели ме сметнаха за виновен заради цвета на кожата ми? Твърде лесно е да отговорим така. А мога да добавя, че през годините ми в затвора към мен се отнасяха доброжелателно както надзирателите, така и останалите затворници.

— Разрешете ми една препоръка — отвърна сър Артър. — Може би си струва поне от време на време да се въздържате да разсъждавате като адвокат. Липсата на доказателства за едно явление не означава, че то не съществува.

— Съгласен съм.

— В такъв случай, когато започнаха нападките срещу вашето семейство, вярвахте ли — и вярвате ли сега, — че сте били случайни жертви?

— Вероятно не. Но имаше и други жертви.

— Само на анонимните писма. Никой друг не е страдал като вас.

— Вярно. Но би било крайно нелепо да вадим от този факт изводи за целта и мотивите на извършителя. Може би баща ми — който понякога става твърде строг — е порицал някое селско момче за кражба на ябълки или богохулство.

— Смятате, че се е почнало от нещо подобно?

— Нямам представа. Но едва ли мога да спра да разсъждавам като адвокат. Такъв съм си. И като адвокат държа да получа доказателства.

— Може би другите виждат онова, което вие не забелязвате.

— Без съмнение. Но нещата опират и до практическата полза. За мен не е полезно да допускам по принцип, че хората, с които общувам, изпитват тайна неприязън. А при сегашното положение би било безсмислено да се надявам, че ако вътрешният министър се убеди в намесата на расови предразсъдъци по моя случай, веднага ще получа пълно оневиняване и обезщетението, за което намеквате. Или може би, сър Артър, вие допускате, че самият мистър Гладстон страда от подобни предразсъдъци?

— Нямам абсолютно никакви… доказателства за това. Дори напротив, силно се съмнявам.

— Тогава да сменим темата, ако обичате.

— Много добре. — Артър е впечатлен от тази проява на твърдост, дори упоритост. — Бих желал да се срещна с родителите ви. И със сестра ви. Но дискретно. Винаги се стремя да действам прямо, но понякога се налага човек да прибегне към тактика и дори към блъф. Както обича да казва Лайънел Еймъри, ако се биеш с носорог, не е задължително да си връзваш рог на носа. — Джордж е озадачен от аналогията, но Артър не забелязва. — Едва ли ще е от полза за нашата кауза, ако ме видят да обикалям из областта с вас или ваш роднина. Трябва ми познат човек в селото. Може би ще препоръчате някого.