Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Остави автомобила в конюшнята и хвана от Хейзълмиър влака до гара „Уотърлу“. В Лондон щеше да прекъсне пътуването и да се срещне с Джийн едва за четвърти път като вдовец и свободен мъж. Беше й писал да го очаква днес следобед; писмото завършваше с най-нежни думи, ала докато влакът потегляше от Хейзълмиър, той откри, че в момента най-много му се иска да седи зад волана на своя „Улзли“ с предпазни очила и нахлупена до ушите фуражка и да се носи с рев през Централна Англия към Стафордшър. Не можеше да разбере тази реакция, която го караше да се чувства едновременно виновен и раздразнителен. Знаеше, че обича Джийн, че ще се ожени за нея и ще я направи втора лейди Дойл; и все пак не очакваше срещата тъй възторжено, както би трябвало. Ех, ако човешките същества бяха тъй разбираеми като машините.

В гърдите му неволно се надигна почти страдалчески стон, но той го потисна, за да не смущава другите пътници в първа класа. Там беше цялата работа — в начина, по който те принуждават да живееш. Потискаш стоновете, лъжеш за обичта си, мамиш законната си съпруга и всичко това вършиш в името на честта. Отвратителен парадокс: за да постъпваш добре, трябва да се държиш зле. Защо не можеше просто да качи Джийн на автомобила, да я откара до Стафордшър, да я регистрира в някой хотел като своя съпруга и да смразява с фелдфебелски поглед всеки, който се осмели да повдигне вежди? Защо ли? Защото не можеше, защото нямаше да се получи, защото изглеждаше просто, но не беше, защото, защото… Докато влакът прекосяваше покрайнините на Уокинг, той си припомни с тиха завист за онзи австралийски войник сред африканските пущинаци. Номер 410 от кавалерията на Нов Южен Уелс, проснат неподвижно до празната си манерка с червена шахматна фигура върху гърлото. Честна схватка, простор и велика кауза — няма по-добра смърт. Животът би трябвало по-често да е такъв.

Пристига в апартамента й; тя е облечена със синя копринена рокля; прегръщат се сърдечно. Вече не е длъжен да се отдръпва, а и не му се налага, осъзнава той; докосването не го възбужда. Сядат; Джийн налива чай; той я разпитва за близките й; тя го пита защо заминава за Бърмингам.

Един час по-късно, когато разказът му едва е стигнал до предварителното съдебно заседание в Канок, тя го хваща за ръката и казва:

— Скъпи Артър, чудесно е да те видя отново тъй въодушевен.

— И аз теб, мила моя — отвръща той и продължава повествованието.

Както би могло да се очаква, историята е колоритна и изпълнена с напрежение; Джийн се чувства едновременно трогната и облекчена, че мъжът, когото обича, се отърсва от тревогите на последните месеци. И все пак, когато той приключва историята, обяснява целта си, поглежда часовника и проверява отново железопътното разписание, тя не успява да скрие своето разочарование.

— Как бих искала и аз да дойда, Артър.

— Удивително — отговаря той и очите му сякаш чак сега се съсредоточават върху нея. — Знаеш ли, докато седях във влака, си представях как пътувам с автомобила за Стафордшър и до мен седиш ти. Само двамата, като съпруг и съпруга.

Той поклаща глава пред това съвпадение, което може би е съвсем обяснимо чрез способността за обмяна на мисли между две тъй близки сърца. После става, взима палтото и шапката си и излиза.

Джийн не е наранена от поведението на Артър — прекалено дълбоко го обича, — но докато отпуска длани върху изстиващия чайник, тя осъзнава, че нейното сегашно и бъдещо положение изисква известна доза практичност. През изминалите години бе трудно, тъй трудно; имаше твърде много уговорки, отстъпки и тайни. Защо си мислеше, че смъртта на Туй ще промени всичко и после веднага ще има прегръдки под слънчевите лъчи, сред кръг от ръкопляскащи приятели, докато в далечината оркестър свири английски мелодии? Внезапният преход е невъзможен; а малкото количество допълнителна свобода, която получиха, може да се окаже сериозен риск.

Открива, че е започнала да си мисли за Туй малко по-другояче. Вече не като за недосегаемата съперница, чиято чест трябва да бъде опазена, скромната домакиня, простодушната, нежна, любеща съпруга, която тъй дълго се вкопчваше в живота. Най-ценното качество на Туй, призна й веднъж Артър, е, че тя неизменно се съгласява с всяко негово предложение. Щом трябва веднага да съберат багажа и да потеглят за Австрия, отговорът е „да“; щом ще купуват нова къща, тя казва „да“; щом той се кани да напусне Лондон за няколко дни или да отиде в Африка за няколко месеца, отговорът е „да“. Такава си е по природа; доверява се на Артър изцяло, вярва, че той ще вземе най-правилното решение както за себе си, така и за нея.