Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Първата им експедиция до Грейт Уайърли беше планирана за късния следобед на следващия ден. Под прикритието на декемврийския здрач двамата щяха да отидат колкото се може по-незабелязано до дома на викария и щом си свършат работата, незабавно да се върнат в Бърмингам. Артър много държеше да открие някой театрален костюмиер, за да получи фалшива брада за акцията; Уд обаче го разубеди. Смяташе, че така по-скоро ще привлекат вниманието; и наистина, всяко посещение при костюмиер би гарантирало нежелани бележки в местната преса. Вдигнати яки, шалове и разгърнати вестници във влака щяха да са достатъчни за дискретно пристигане в Уайърли; сетне просто щяха да тръгнат по зле осветения път към дома на викария, сякаш са…

— Сякаш сме какви? — попита Артър.

— Трябва ли да се преструваме?

Уд не разбираше защо неговият работодател толкова настоява за маскировка — както материална, така и психологическа. Според него всеки англичанин имаше изконното право да препоръча на другите да си гледат работата, особено ако проявяват излишна склонност към любопитство.

— Несъмнено. Ако не заради другите, то заради нас самите. Нека си представим, че сме… хммм… пратеници от Църковната комисия, дошли да проверят доклада на викария за състоянието на „Св. Марко“.

— Църквата е стабилна и сравнително нова — възрази Уд. После зърна погледа на шефа си. — Е, щом настоявате, сър Артър.

Късно следобед на следващия ден те отидоха на гара „Ню Стрийт“ и се качиха във вагон, който да спре колкото се може по-далече от чакалнята на гара „Уайърли-Чърчбридж“. Чрез тази стратегия разчитаха да избегнат любопитните погледи на други слизащи пътници. Но в действителност никой друг не слезе от влака и поради това двамата мними църковни пратеници привлякоха интереса на началник-гарата. Придърпвайки шала пред мустаците си, Артър се чувстваше едва ли не като палав студент. Ти не ме познаваш, помисли си той, но аз те познавам: Албърт Ърнест Мериман, син на Самюъл. Какво приключение!

Той последва Уд по притъмнелия селски път; по някое време минаха покрай пивница, но единственият признак за живот бе някакъв мъж, който се олюляваше на предното стъпало и съсредоточено дъвчеше козирката на каскета си. След осем-девет минути, смущавани само от лъчите на редките газови фенери, двамата стигнаха до високия островърх силует на „Св. Марко“. Уд поведе работодателя си покрай южната стена — тъй близо, че Артър забеляза червеникавите лишеи по сивата каменна зидария. Когато минаха през портала, на трийсетина метра отвъд западния край на църквата изникнаха нови две здания: отдясно малка училищна сграда с потъмнели тухлени стени, по които смътно личаха ромбовидни шарки от по-светли тухли; по-внушителното здание отляво беше домът на викария. Няколко секунди по-късно Артър спря поглед върху широкия праг, където преди петнайсет години бе лежал ключът от училището в Уолсол. Докато хващаше чукчето и преценяваше доколко сдържано да почука, той си представи далеч по-бурното пристигане на инспектор Камбъл с неговия отряд от специални агенти и цялата суматоха, която бяха предизвикали в този тих дом.

Викарият ги чакаше със съпругата и дъщеря си. Сър Артър веднага разбра откъде са дошли добрите обноски и кротката сдържаност на Джордж. Семейството се зарадва на пристигането му, но не го обсипа с благодарности; знаеха за славата му, но не го гледаха в захлас. Истинско облекчение беше поне веднъж да попадне сред хора, за които можеше да се обзаложи, че не са чели нито една негова книга.

Викарият беше по-светлокож от сина си, с пооплешивяла отпред едра глава и живо волево изражение. Устните му напомняха тия на Джордж, но според Артър човекът изглеждаше по-красив от своя син и с по-европейски черти.

Изникнаха две дебели папки. Артър извади напосоки едно писмо. Листът бе сгънат, оформяйки четири плътно изписани страници.

„Драги ми Шапурджи — зачете той. — С голямо удоволствие ви съобщавам, че сега имаме намерение да преразгледаме преследването на викария!!! (позор за Грейт Уайърли). — Не много красив, но обигран почерк, помисли си Артър. — … в лудница само на сто и петдесет километра от вашия трижди проклет дом… и ще бъдете въдворен насила, ако си позволите каквито и да било гръмки изявления. — Дотук нямаше правописни грешки. — Ще пратя двоен брой от най-адските пощенски картички на ваше име, а на името на Шарлот при първа възможност. — Шарлот вероятно беше съпругата на викария. — Мъст за вас и Брукс… — Това име му беше познато от проучванията. — … пратих от негово име писмо до «Куриер», че няма да отговаря за дълговете на жена си… Повтарям, че не е нужна безумна проява, за да бъдете въдворен, тъй като тия личности непременно ще ви арестуват. — И накрая подигравателно сбогуване на четири реда: