Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Мисис Ейдълджи леко се усмихна на комплимента.

— Най-силното желание на Джордж е отново да се завърне към адвокатската си професия. Нищо друго не иска. Сегашното положение за него е може би по-лошо, отколкото в затвора. Тогава всичко бе ясно. Сега няма почва под краката си. Адвокатското дружество не може да го приеме пак, докато петното не се отстрани от името му.

Нищо не бе в състояние да амбицира Артър тъй силно, както молбата на кротък старчески женски глас с шотландски акцент.

— Уверявам ви, госпожо, че смятам да вдигна страхотен шум. Всичко ще преобърна. Мнозина ще спят далеч по-неспокойно, когато приключа с тях.

Но това очевидно не бе обещанието, което очакваше мисис Ейдълджи.

— Надявам се, сър Артър, и сме ви благодарни. Имах предвид обаче нещо различно. Както сте видели, Джордж е момче — или по-скоро млад мъж — с учудваща издръжливост. Честно казано, тази издръжливост изненада и двама ни. Смятахме го за по-крехък. Той е решил да се пребори с неправдата. Но не иска нищо друго. Не копнее за слава. Не желае да стане борец за някаква кауза. Не е ничий представител. Иска да се върне към своята работа. Към предишния си обикновен живот.

— Да се ожени — вметна дъщерята, която до този момент пазеше пълно мълчание.

— Мод! — възкликна викарият по-скоро с изненада, отколкото с упрек. — Как е възможно? Откога? Шарлот… ти знаеш ли нещо?

— Не се вълнувай, татко. Имах предвид, че иска просто да се ожени. Нищо конкретно.

— Просто да се ожени — повтори викарият и погледна своя високопоставен гост. — Смятате ли, че е възможно, сър Артър?

— Лично аз — позасмя се Артър — бях женен съвсем конкретно. Доколкото знам, така е общоприето и бих го препоръчал на всекиго.

— В такъв случай — викарият се усмихна за пръв път — ще трябва да забраним на Джордж всякакъв друг брак, освен конкретния.

Когато се върнаха в хотел «Импириъл Фамили», Артър и секретарят му седнаха на късна вечеря, после се оттеглиха в една свободна пушалня. Артър запали лулата си, а Уд извади кутия евтини цигари.

— Чудесно семейство — каза сър Артър. — Скромно, впечатляващо.

— Така е.

Внезапен страх обзе Артър при спомена за думите на мисис Ейдълджи. Ами ако идването им предизвикаше нови преследвания? В края на краищата Сатаната — или по-точно Бог Сатана — все още бе нейде навън и остреше както перото си, така и извития инструмент с разширяващо се острие. Бог Сатана — до колко гнусни извращения може да стигне една официална религия, щом започне своя необратим упадък. Колкото по-скоро се срути цялото здание, толкова по-добре.

— Уди, ако нямаш нищо против, бих искал да те използвам като учебна мишена. — Той не изчака разрешение; а и секретарят му не сметна за необходимо да отговори. — Засега има три страни на случая, които не мога да разбера. Празнините чакат да бъдат запълнени. И първата е защо Ансън застава срещу Джордж Ейдълджи. Ти видя писмата му до викария. Да заплашва със затвор един ученик.

— Прав сте.

— Той е достойна личност. Проучих го. Втори син на втория граф Личфийлд. Служил в кралската артилерия. Полицейски началник от 1888 година. Защо такъв човек би написал подобно писмо?

Уд само се изкашля.

— Е?

— Не съм следовател, сър Артър. Чувал съм ви да казвате, че елиминираш ли невъзможното, онова, което остава, е истината, колкото и невероятно да звучи.

— Уви, формулировката не е моя. Но я подкрепям изцяло.

— Затова от мен няма да излезе следовател. Зададат ли ми въпрос, търся най-очевидния отговор.

— И какъв ще е твоят очевиден отговор по случая с капитан Ансън и Джордж Ейдълджи?

— Че той не харесва цветнокожите.

— Не, това наистина е твърде очевидно. Толкова очевидно, че не може да бъде истина. Каквито и грехове да има, капитан Ансън е английски джентълмен и полицейски началник.

— Казах ви, че не съм следовател.

— Да не губим надежда толкова бързо. Нека видим как ще се справиш с втората празнина. Ето я. Ако не броим онзи ранен епизод с прислужницата, преследването на семейство Ейдълджи се дели на два отделни етапа. Първият продължава от 1892-ра до началото на 1896 година. Тормозът е свиреп и се засилва. После изведнъж спира. Седем години не се случва нищо. Сетне започва пак и бива наранен първият кон. Февруари 1903 година. Защо прекъсва, това не мога да разбера, защо прекъсва? Следовател Уд, как смятате?

Играта не допадаше на секретаря; струваше му се организирана тъй, че при всяко положение той да загуби.

— Може би защото виновникът не е бил там.