Джулиан Барнс - Артър & Джордж

През следващите дни заедно с трескавите вълнения на опечален съпруг Артър изпитва и чувството за достойно изпълнен дълг. Туй е погребана като лейди Дойл под мраморен кръст в Грейшот. Сипят се съболезнователни послания от велики и обикновени люде; от кралски особи и прости камериерки, от колеги писатели и от широката читателска публика, от лондонски клубове и от гарнизони в най-далечните кътчета на империята. Отначало Артър е трогнат и впечатлен от съболезнованията, но когато те продължават да идват, постепенно го обзема смут. Какво точно е сторил, та да заслужи тъй дълбоки чувства и породилата ги почит?

Тия прояви на искрено вълнение го карат да се чувства лицемер. Туй беше най-нежната спътница в живота, която би могъл да желае един мъж. Той си спомня как й показваше военните трофеи по крайбрежния булевард; вижда я как гризе сухар в Кралската фабрика за провизии; как танцуват около кухненската маса, докато е в напреднала бременност с Мери; как я извежда из заснежената Виена; как я загръща с одеяло в Давос и как маха с ръка на полегналата й фигура върху верандата на египетския хотел, преди да запрати топката за голф през пясъците към най-близката пирамида. Спомня си усмивката и добрината й; но си спомня и друго — от години не би могъл да се закълне с ръка на сърцето, че я обича. Не само откакто срещна Джийн, а и преди това. Обичаше я, доколкото е възможно, като се има предвид, че всъщност не я обичаше.

Знае, че трябва да посвети следващите дни и седмици на децата си, защото така постъпва един скърбящ баща. Кингсли е на тринайсет, а Мери на седемнайсет — сега възрастта им го изненадва. Една част от него е спряла времето в деня и годината, когато срещна Джийн — деня, когато сърцето му изведнъж оживя и същевременно изпадна в летаргия. Трябва да привиква с мисълта, че децата му скоро ще бъдат възрастни хора.

Ако се нуждае от някакво потвърждение за това, Мери скоро му го поднася. Докато пият следобеден чай няколко дни след погребението, тя казва с изненадващо зрял глас:

— Татко, когато умираше, мама каза, че трябва да се ожениш повторно.

Артър едва не се задавя с парче кейк. Усеща как лицето му пламва, гърдите му се стягат; може би сърдечният удар най-сетне го е застигнал.

— Боже мой, тъй ли?

Туй определено не е засягала тази тема пред него.

— Да. Е, не съвсем. Тя каза… — Мери млъква за миг, докато в главата на баща й громоли хаотичен шум, а стомахът му се свива на топка. — Каза да не се сърдя, ако се ожениш повторно, защото тя би искала да го направиш.

Артър не знае какво да мисли. Дали му е заложен капан, или няма нищо подобно? Дали Туй все пак не е подозирала? Дали е споделяла с дъщеря си? В най-общ смисъл ли е говорила или конкретно? През последните девет години е живял непрестанно в тъй страшна несигурност, че едва ли би понесъл още.

— А тя… — Артър се опитва да говори шеговито, макар да знае, че това не е верният тон, просто защото верен тон няма. — Имаше ли конкретна кандидатура предвид?

— Татко!

Мери очевидно е шокирана както от самата мисъл, така и от тона му.

Разговорът преминава към по-безопасни теми. Но остава с Артър през следващите дни, докато той носи цветя на гроба на Туй, докато стои покрусен в нейната опустяла стая, докато заобикаля бюрото си отдалеч, защото открива, че няма сили да гледа съболезнователните писма, изпълнени с истински чувства, които продължават да идват. Девет години предпазваше Туй от истината за Джийн; девет години се мъчеше да не й причини и един миг страдание. Но може би тия две желания са — и винаги са били — несъвместими. Той охотно признава, че не е познавач на жените. Разбира ли една жена, когато си влюбен в нея? Да, той мисли така, вярва, сигурен е, защото Джийн го разбра в онази слънчева градина още преди самият той да усети. А ако е тъй, то разбира ли жената кога вече не я обичаш? Разбира ли кога си се влюбил в друга? Преди девет години той въвлече всички около себе си в съзаклятие, за да опази Туй; но може би в крайна сметка целта е била да опази единствено себе си и Джийн. Може би всичко е било изцяло себично и Туй е прозряла измамата; може би е знаела през цялото време. Мери дори не подозира какъв товар носи простичкото послание на майка й, но сега Артър го усеща върху плещите си. Може би Туй е знаела от самото начало, гледала е от смъртното си легло жалките манипулации на Артър с истината, разбирала е и се е усмихвала на всяка долнопробна лъжа на съпруга си, представяла си го е как прелюбодейства долу по телефона. Сигурно се е чувствала безсилна да протестира, защото вече не можеше да му бъде жена в пълния смисъл на думата. Ами ако — тук подозренията му стават още по-мрачни, — ами ако още отначало е разбрала истинската роля на Джийн и се е досетила за останалото? Ами ако се е чувствала задължена да посреща Джийн в Ъндършоу, представяйки си в същото време, че тя е любовница на Артър?