Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Той млъква. Нуждае се от отговор.

— Не сме толкова далечни, Артър. По-скоро сме като съседно графство, което случайно си пропуснал да посетиш. А когато най-сетне го сториш, не знаеш дали мястото е далеч по-напреднало или много по-изостанало. О, да, знам как мислят някои мъже. Може би е едното и другото, или нито едното, нито другото. Хайде, кажи ми каквото искаше.

— Джийн изпада в пристъпи на униние. Може би това не е точната дума. На физическа основа е — тя страда от мигрени, — но напомня по-скоро душевна депресия. Едва се крепи и говори тъй, сякаш е сторила нещо ужасно. Никога не я обичам по-силно, отколкото в такива моменти. — Той се опитва да вдъхне дълбоко свежия йоркшърски въздух, но от гърдите му се отронва тежка въздишка. — А сетне и аз изпадам в мрачни настроения, но презирам и ненавиждам себе си заради тях.

— И несъмнено в такива моменти тя те обича най-силно.

— Аз не й казвам. Не съм такъв. Може би се досеща.

— Друго не бих и очаквала.

— Понякога ми се струва, че ще полудея.

Той изрича тия думи спокойно и безразлично, сякаш чете прогноза за времето. След няколко секунди майка му посяга нагоре и го хваща под ръка. Жестът не е характерен за нея и го изненадва.

— Или ако не полудея, ще умра от сърдечен удар. Ще избухна като котел на параход и ще потъна във вълните заедно с целия екипаж.

Мама не отговаря. Излишно е да му казва да не се усмихва или да го пита дали е ходил на лекар заради болките в гърдите.

— Когато ме прихване, почвам да се съмнявам във всичко. Съмнявам се дали изобщо някога съм обичал Туй. Дали обичам децата си. Съмнявам се в литературните си способности. Съмнявам се, че Джийн ме обича.

Тук вече отговорът е потребен.

— А съмняваш ли се, че я обичаш?

— Никога. Никога. От което става още по-зле. Ако можех да се усъмня в това, щях да се усъмня във всичко и спокойно да потъна в страданията. Не, то е неизменно и ме стиска в жестока хватка.

— Джийн те обича, Артър. Сигурна съм. Познавам я. И съм чела нейните писма, които ми пращаше.

— Мисля, че ме обича. Вярвам, че ме обича. Но откъде мога да знам? Точно там е въпросът, който ме разкъсва, когато изпадна в онова настроение. Мисля, вярвам, но как изобщо мога да знам? Ако можех да го докажа, ако някой от двама ни можеше да го докаже.

Спират до една порта и поглеждат надолу покрай тревистия склон към покрива и комините на Мейсънгил.

— Но си сигурен в обичта си към нея, както и тя е уверена в своята, нали?

— Да, но всичко е едностранчиво. Няма знание, няма доказателство.

— Жените често доказват обичта си по изпитания стар начин.

Артър свежда очи към майка си, но тя решително гледа напред. Вижда само извивката на бонето и връхчето на носа й.

— Но и това не е доказателство, а само отчаяно търсене на потвърждение. Ако направя Джийн своя любовница, няма да докажем, че се обичаме.

— Съгласна съм.

— Може да докаже точно обратното, че любовта ни отслабва. Понякога ми се струва, че честта и безчестието са по-близо, отколкото съм предполагал.

— Никога не съм ти казвала, че пътят на честта е лек. Колко щеше да струва, ако беше така? А може би доказателство просто не съществува. Може би най-доброто е да мислим и да вярваме. Може би ще узнаем наистина само в отвъдното.

— Обикновено доказателството зависи от действието. Необикновеното и ужасното в нашето положение обаче е там, че доказателството зависи от бездействието. Обичта ни е нещо отделно, извън света, непознато за него. Тя е невидима, недосегаема за околните, ала за мен, за нас — очевидна и осезаема до предел. Може да не съществува във вакуум, но съществува на място, където атмосферата е различна: по-лека или по-тежка, така и не знам със сигурност. И нейде извън времето. Винаги е било така, от самото начало. Веднага го разбрахме. Че имаме тази рядка, безценна обич, която ме крепи, която ни крепи в труден час.

— И все пак?

— И все пак… Едва смея да изрека тази мисъл. Тя идва в главата ми, когато стигам до дъното. Неволно се питам… Неволно се питам: ами ако нашата обич не е каквато си мисля, ако не съществува извън времето? Ами ако изобщо не е особена или пък е особена само поради факта, че е потайна и… неосъществена? Ами ако… ако Туй умре и ние с Джийн останем свободни, и нашата обич най-сетне може да бъде разкрита, осветена и изведена на бял свят — ами ако в този момент открия, че времето тихомълком, без да го усетя, е разяждало, рушило и подкопавало? Ами ако тогава разбера — ако ние разберем, — че не я обичам както съм си мислел, или тя не ме обича както си е мислела? Какво да правим тогава? Какво?