Джулиан Барнс - Артър & Джордж

През този сезон на Артър му върви в крикета; със синовна гордост докладва на майка си за спечелените победи. Тя от своя страна продължава да му помага с мнението си: за аферата „Драйфус“, за онези грубияни и лицемери във Ватикана, за недопустимото отношение към Франция на онзи гнусен парцал „Дейли Мейл“. Един ден Артър играе за Мерилебънския клуб на игрище „Лорде“. Поканва Джийн да го гледа и когато излиза на терена, знае точно на кое място в сектор „А“ ще е седнала. Това е един от онези дни, когато противниците нямат тайни от него; бухалката му е непреодолима и той почти не усеща удара, когато отбива топката далече в игрището. Веднъж-дваж я запраща право в публиката и дори има време да провери предварително дали няма да падне като снаряд нейде близо до Джийн. Сражава се в името на своята прекрасна дама; ако можеше, би помолил за разрешение да го изпише върху каскета си.

През почивката отива да я види. Не са нужни хвалебствени думи — вижда гордостта в очите й. След толкова седене на пейката тя иска да се поразтъпче. Обикалят терена зад трибуните; горещият въздух лъха на бира. Сред ленивата безлика тълпа двамата се чувстват далеч по-уединени, отколкото дори и под най-дружелюбния поглед на масата за вечеря. Разговарят, сякаш току-що са се запознали. Артър казва колко би искал да носи на шапката си неин символ. Тя пъхва ръка под неговата и двамата мълчаливо продължават напред, обзети от щастие.

— Я виж ти, ето ги Уили и Кони.

Наистина са те; идват насреща, също хванати под ръка. Сигурно са оставили малкия Оскар с бавачката в Кензингтън. Сега Артър се чувства още по-горд от подвизите с бухалката. Сетне осъзнава нещо. Уили и Кони не забавят крачка; Кони се е загледала настрани, сякаш гърбът на трибуните изведнъж е станал безкрайно интересен. Уили поне не се преструва, че двамата не съществуват, но когато се разминават, той неодобрително вдига вежда към зет си, Джийн и преплетените им ръце.

След почивката Артър подава по-бързо и по-отривисто от обичайното. Изважда само един батсман от играта благодарение на самонадеяния замах срещу едно от хвърлянията му. След като го изпращат да лови в другия край на полето, той продължава да се озърта за Джийн, но тя вероятно се е преместила. Уили и Кони също не се забелязват. Хвърлянията му плашат защитника на вратата повече от друг път и го карат да подтичва насам-натам.

След това става ясно, че Джийн си е тръгнала. Артър изпада в безумна ярост. Иска веднага да хване файтон до апартамента на Джийн, да я изведе навън и хванати под ръка, да минат покрай Бъкингамския дворец, Уестминстърското абатство и Парламента. Както си е по спортен екип. И да крещи: „Аз съм Артър Конан Дойл и съм горд, че обичам тази жена на име Джийн Леки.“ Представя си цялата сцена. Когато спира да си представя, решава, че е полудял.

Яростта и безумието отминават, оставяйки след себе си студен, непреклонен гняв. Той се изкъпва, преоблича се и през цялото време ругае наум Уили Хорнънг. Как смее този астматичен и късоглед аматьор да повдига скапаната си вежда? Срещу него. Срещу Джийн. Хорнънг, журналистът, авторът на некадърни писания за австралийските пущинаци. Напълно неизвестен, докато не взе назаем — с разрешение — идеята за Холмс и Уотсън; преобърна ги наопаки и ги превърна в двойка престъпници. Артър не му попречи. Дори му даде и име за тъй наречения герой — Рафълс, като в „Приключенията на Рафълс Хоу“. Разреши проклетата книга да бъде посветена на него: „На АКД — за да го полаская“.

Даде му не само най-добрата си идея, даде му и съпруга. В буквалния смисъл на думата — поведе я по пътеката в църквата и му я връчи. Осигури им издръжка, докато си стъпят на краката. Добре де, издръжката беше за Кони, но Уили Хорнънг не заяви, че мъжката му чест ще бъде накърнена, ако я приеме, не каза, че ще работи още по-усърдно, за да издържа младата си съпруга. О, не, никакви такива. И си мисли, че това му дава право да вдига вежди.

От игрището „Лорде“ Артър хваща файтон до Западен Кензингтън. Пит Стрийт номер девет. Докато пресичат Хароу Роуд, гневът му почва да поотслабва. В мислите си чува как Джийн му казва, че всичко е по нейна вина, нали тя го хвана под ръка. Знае точно с какъв самообвинителен тон ще го изрече и това вероятно ще й докара непоносима мигрена. Важно е само да й се спестят страданията, казва си той. Мъжкото му самолюбие и всичките му инстинкти повеляват да разбие вратата на Хорнънг, да го измъкне на улицата и да му строши главата с бухалка за крикет. Но когато файтонът наближава целта, той знае, че трябва да се държи прилично.