Джулиан Барнс - Артър & Джордж

При следващата среща той поема нещата в свои ръце. Длъжен е да го стори — той е мъж, при това по-възрастен; макар и пламенна, тя е млада жена, чиято репутация трябва да остане неопетнена. Отначало Джийн изглежда разтревожена, че Артър ще я зареже; ала когато става ясно, че той просто определя условията на връзката им, тя се успокоява и на моменти сякаш не го слуша. Тревогата й пак се надига, когато той подчертава колко внимателни трябва да бъдат.

— Но нали ни е разрешено да се целуваме? — пита тя, сякаш проверява условията на договор, който е подписала слепешком.

От нейния тон сърцето му се разтопява, мозъкът му потъва в мъгла. Като потвърждение на договора двамата се целуват. Тя обича да го целува бързо, с отворени очи, като птичка; той предпочита дългото сливане на устните със затворени очи. Не може да повярва, че отново целува някого, още повече точно нея. Опитва се да не мисли колко различни бяха целувките с Туй. След известно време обаче пак го наляга смут и той се отдръпва.

Ще се срещат; ще остават насаме за ограничено време; разрешено им е да се целуват; не бива да се увличат. Положението им е извънредно опасно. Но Джийн сякаш отново го слуша с половин ухо.

— Време е да заживея самостоятелно — казва тя. — Мога да наема апартамент заедно с някоя друга жена. Тогава ще можеш да ме посещаваш открито.

Толкова е различна от Туй — пряма, откровена, свободомислеща. От самото начало се държи с него на равна нога. И, разбира се, наистина му е равна в любовта. Но той носи отговорност и за двамата, отговорност за нея. Не бива да позволи нейната прямота да я доведе до безчестие.

През следващите седмици дори започва да се пита дали тя не очаква от него да я направи своя любовница. Нетърпеливите й целувки, разочарованието от неговото отдръпване; начинът, по който се притиска към него, усещането, че понякога тя много добре знае какво му причинява. И все пак той не си позволява за дълго подобни мисли. Тя не е такава жена; липсата на фалшива скромност само показва, че му се доверява изцяло и би продължила да му се доверява, дори ако не беше изтъкан от принципи.

Но не е достатъчно да се преодолеят практическите затруднения на тяхната връзка; нужна му е и морална подкрепа. С разтуптяно сърце Артър хваща влака за Лийдс от гара „Сейнт Панкрас“. Мама си остава за него най-висшият съдник. Тя чете всяка негова дума преди отпечатването; същата роля играе и в емоционалния му живот. Единствено мама може да потвърди, че е избрал правилната посока.

От Лийдс хваща влака за Карнфорт, в Клапам се прехвърля за Ингълтън. Тя го чака на гарата в малък кабриолет с ракитова каросерия, теглен от пони; облечена е с червено палто и обичайната си от няколко години насам бяла памучна шапчица. За Артър трите километра път изглеждат безкрайни. Мама е дала пълна свобода на понито, което се казва Муи и има ексцентрични привички — например категоричен отказ да минава покрай парни двигатели. Това означава, че трябва да заобикалят ремонтните бригади по пътя и да задоволяват всички конски капризи. Най-сетне пристигат в Мейсънгил Котидж. Артър незабавно разказва на мама всичко. Или поне всичко съществено. Всичко, което й е нужно, за да му даде съвет за тази негова възвишена любов, дар от Бога. Всичко за внезапната изумителна прелест и невъзможност на този живот. Всичко за неговите вълнения, чувството му за дълг и чувството за вина. Всичко за Джийн, за нейния мил и откровен характер, нейната проницателна интелигентност, нейните достойнства. Всичко. Или почти всичко.

Връща се назад, подхваща разказа отначало; навлиза в нови подробности. Изтъква потеклото на Джийн, шотландския й произход, който би изкусил всеки любител на родословните дървета. Тя е потомка на рода Мализ дьо Леги от далечния тринайсети век, а по друга линия — на самия Роб Рой. Сега живее при богати роднини в Блакхийт. Семейство Леки — почитани и набожни, забогатели от търговия с чай. Нейната възраст — двайсет и една години. Чудесният й мецосопран е школуван в Дрезден и скоро ще бъде усъвършенстван във Флоренция. Върховните й умения в ездата, които все още не е видял с очите си. Нейната милостива душа, нейната откровеност, силният й характер. И после нейната външност, пред която Артър изпада в захлас. Крехката фигура, малките китки и стъпала, косата с цвят на старо злато, лешниково-зелените очи, изящно издълженото лице, деликатната бяла кожа.

— Това не е описание, а фотография, Артър.

— Съжалявам, че нямам нейна снимка. Помолих я, но тя каза, че не излизала добре. Не смее да се усмихне пред обектива, защото се срамува от зъбите си. Каза ми го съвсем откровено. Смята ги за твърде големи. Разбира се, няма нищо подобно. Тя е истински ангел.