Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Но Джийн не задава подобни въпроси. Не трепва със страхопочитание, щом чува името му, нито пък признава срамежливо, че е страстна читателка. Пита го дали е видял фотографската изложба от пътешествията на доктор Нансен из далечния Север.

— Още не. Но миналия месец бях в Албърт Хол, когато той изнесе беседа пред Кралското географско дружество и получи медал от Уелския принц.

— Аз също — отговаря тя. Не е очаквал подобно нещо.

Той й разказва как, след като преди няколко години прочел описанието на Нансен за пътешествие със ски през Норвегия, решил да си купи чифт от тези пособия; как карал ски заедно с братя Брангер по високите склонове край Давос и как Тобиас Брангер го записал в хотелската книга като Sportesmann. После подхваща историята, която често разправя като допълнение към предишната — как си загубил ските на един заснежен склон и трябвало да се пързаля надолу без тях, само че натоварването върху дъното на вълнените му панталони… и всъщност това е една от най-интересните му истории, макар че при сегашните обстоятелства вероятно ще пропусне да спомене как накрая му се наложи цял ден да стои с гръб към стената… но тя вече е престанала да го слуша. Стъписан, той млъква.

— Бих желала да се науча да карам ски — казва тя.

Това също е неочаквано.

— Имам отлично чувство за равновесие. Яздя от тригодишна.

Артър е леко засегнат, че не го оставиха да довърши разказа за скъсаните си панталони, който включва и имитация на шивача с неговите уверения за трайността на вълнения плат. Затова категорично отсича, че е твърде невероятно жените — става дума за жените с добро възпитание, а не швейцарските селянки — някога да се научат да карат ски, като се имат предвид необходимата физическа сила и присъщите рискове на това занимание.

— О, аз съм много силна — отвръща тя. — И като гледам фигурата ви, сигурно имам по-добър усет за равновесие от вас. Предполагам, че ниският център на тежестта е предимство. И понеже съм много по-лека, няма да пострадам толкова зле при падане.

Ако бе казала само „по-лека“, наглостта й навярно щеше да го засегне. При думите „много по-лека“ той избухва в смях и обещава някой ден да я научи да кара ски.

Необикновена среща, мисли си той през следващите дни. Спомня си как тя подмина с мълчание писателската му слава, как наложи тема за разговор, как прекъсна една от най-популярните му истории, как изрази амбиция, която някои биха нарекли недостойна за дама, и как се присмя — е, почти се присмя — на едрата му фигура. И все пак успя да стори всичко това безгрижно, сериозно и с чар. Артър е много доволен, че не се засегна от непреднамерената закачка. Изпитва нещо, което не е чувствал от години — задоволството от успешен флирт. А сетне я забравя.

Шест седмици по-късно на един музикален следобед той я заварва да пее една от шотландските песни на Бетховен под акомпанимента на усърден дребосък с бяла вратовръзка. Артър се отдръпва назад, за да не забележи тя, че я наблюдава. След изпълнението двамата се срещат в присъствието на други хора и тя се държи любезно, но хладно, тъй че е трудно да се разбере дали си спомня за него.

Разделят се; няколко минути по-късно, докато някакъв некадърник стърже на виолончело, пак се срещат — този път насаме. Тя веднага казва:

— Виждам, че ще трябва да чакам поне девет месеца.

— За какво?

— За уроците по ски. Вече няма надежда да завали сняг.

Това не му прилича на флирт или прекалена откровеност, макар да знае, че би трябвало да го възприеме така.

— В Хайд Парк ли възнамерявате да ги проведем? — пита той. — Или в Сейнт Джеймс? Или може би по склоновете на Хампстедските възвишения?

— Защо не? Където пожелаете. Шотландия. Или Норвегия. Или Швейцария.

Той се взира в лешниково-зелените й очи.

— Флиртувате ли с мен, млада госпожице?

Тя спокойно отвръща на погледа.

— Говоря за каране на ски.

Но Артър усеща, че под тия думи се крие друго.

— Защото, ако флиртувате, много внимавайте да не се влюбя във вас.

Той почти не осъзнава думите, които изговаря. Уж е искрен, а в същото време се чуди какво го прихваща.

— О, вие вече сте влюбен. В мен. И аз във вас. Няма съмнение. Ни най-малко.

Ето, казано е. Всички други думи са излишни и за дълго остават неизречени. Важно е само как да я види отново, къде и кога и всичко трябва да се уговори, преди някой да ги прекъсне. Но той никога не е бил женкар или съблазнител, никога не е знаел как да каже необходимото, за да премине отвъд сегашната фаза — всъщност дори не е съвсем наясно каква ще е следващата, тъй като обикновено приключва на този етап. Само усеща как в мислите му изплуват затруднения, забрани, причини да не се срещнат отново или може би чак след десетилетия, мимоходом, когато са стари и побелели и ще могат да се шегуват с този паметен миг, седнали на слънчевата ливада на някой общ познат. Заради неговата слава и репутация е невъзможно да се срещнат на обществено място; невъзможно е да се срещнат в частен дом заради нейната репутация и… и заради всичко онова, върху което се крепи животът му. Той стои пред нея — мъж, наближаващ четирийсет, знаменит и уверен в живота — и отново се превръща в гимназист. Има чувството, че е наизустил най-прекрасните любовни слова на Шекспир, а сега, когато трябва да ги изрече, устата му пресъхва и паметта му изневерява. И още — има чувството, че е съдрал дъното на вълнените си панталони и трябва незабавно да се лепне за най-близката стена.