Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Веднъж Джордж попита един надзирател дали има начин да получи малко препарат за полиране на метални повърхности.

— Препарат за полиране ли, Г 462? — възкликна служителят и веждите му подскочиха към фуражката. — Препарат за полиране! Ще съсипеш фирмата — утре, току-виж, си поискал да ти сервираме и сладкиши.

И с това всичко приключи.

Ден подир ден Джордж обработваше косми и кокосови влакна; излизаше на разходка когато му наредяха, макар и без голямо желание; използваше всяка възможност да взима книги от библиотеката. В „Луис“ бе свикнал да се храни само с калаен нож и дървена лъжица, както и с факта, че ножът често се оказваше безсилен срещу затворническото говеждо и овнешко. Вилицата вече не му липсваше, нито пък вестниците. Всъщност дори смяташе липсата на всекидневния вестник за предимство: в отсъствие на този стимул от външния свят можеше по-лесно да се пригоди към хода на времето. Една сутрин някакъв затворник — В 183, излежаващ осем години за грабеж — успя да се покатери на покрива, откъдето възвести на света, че е Син Божи. Капеланът предложи да се качи горе със стълба и да обсъди теологичните аспекти, но директорът реши, че има работа с поредния опит за прехвърляне в „Паркхърст“. Изчакаха гладът да свали затворника долу и го вкараха в карцера. Накрая В 183 си призна, че баща му е бил грънчар, а не дърводелец.

Няколко месеца след пристигането на Джордж в „Портланд“ бе предприет опит за бягство. Двама мъже — В 202 и Б 178 — успяха да скрият в килията си железен лост; пробиха тавана, спуснаха се с въже на двора и прескочиха стената. При следващата команда „Шапки долу!“ настана суматоха — две кепета липсваха. Направиха още една проверка на шапките, после изведоха всички за преброяване. Вдигнаха черния флаг, дадоха оръдеен изстрел и заключиха затворниците до второ нареждане. Джордж нямаше нищо против, макар че не сподели общата възбуда и не се включи в облозите за резултата.

Бегълците имаха около два часа преднина, но според опитните затворници вероятно се укриваха нейде и чакаха да падне мрак, за да се измъкнат от територията на затвора. Когато пуснаха кучетата, Б 178 скоро бе открит да се спотайва в една барака, ругаейки лошия късмет да си счупи глезена при скока от покрива. Издирването на В 202 трая по-дълго. Разположиха постове по всички възвишения на Чесил Бийч; пуснаха лодки в случай, че беглецът е решил да се измъкне с плуване; войници завардиха пътя за Уеймът. Претърсиха каменните кариери и околните имоти. Но войниците и надзирателите не хванаха В 202; доведе го вързан един ханджия, който открил избягалия затворник в зимника си и го заловил с помощта на един каруцар. Човекът настоя лично да предаде пленника си и да получи чек за петте лири награда.

Въодушевлението на затворниците се превърна в разочарование и за известно време претърсването на килиите зачести. Джордж намираше този аспект от затворническия живот за по-мъчителен, отколкото в „Луис“; най-вече защото в неговия случай беше напълно безсмислен. Първо идваше командата „разкопчай се“, после надзирателите „разтриваха“ затворника, за да се уверят, че няма нищо скрито под дрехите. Опипваха го навсякъде, претърсваха джобовете и дори разгъваха носната му кърпа. Това бе унизително за затворника, а Джордж смяташе, че е ужасно неприятно и за надзирателите, тъй като дрехите на мнозина бяха мръсни и мазни от работата. Някои надзиратели се престараваха в обиска, други нямаше да забележат нищо, дори ако затворникът криеше чук и длето под палтото си.

После идваше ред на „пълния обиск“, който не представляваше нищо друго освен систематично разхвърляне на килията, събаряне на книгите, издърпване на дюшеците и проверка на евентуални скривалища, за които Джордж изобщо не би се досетил. Най-лоша обаче бе така наречената „суха баня“. Отвеждаха човека в банята и го караха да застане върху дървена скара. Нареждаха му да свали всичко освен долната риза. Тъмничарите старателно проверяваха всяка дреха. После подлагаха затворника на допълнителни унижения — да вдига крака, да се навежда, да отваря уста, да изплезва език. Този вид претърсвания понякога се провеждаха систематично, друг път напосоки. Джордж преценяваше, че му се налага да изтърпи това унижение не по-рядко от останалите. Може би приемаха за блъф уверенията му, че не е склонен да бяга.

Тъй отлитаха месец след месец, отмина първата година и по-голямата част от втората. На всеки шест месеца родителите му предприемаха дългото пътуване от Стафордшър до Портланд и получаваха разрешение за едночасово свиждане под надзора на тъмничар. Тия посещения бяха мъчителни за Джордж — не защото не обичаше родителите си, а защото мразеше да гледа страданието им. Напоследък баща му му се виждаше остарял и съсухрен, а майка му не смееше да огледа затвора, където лежеше синът й. Джордж трудно намираше верния тон за разговор с тях: ако беше весел, щяха да решат, че се преструва; ако беше тъжен, щеше да натъжи и тях. Затова избираше неутралното поведение — любезно, но безизразно, като на държавен чиновник.