Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Когато му казаха, че ще остане в единична килия шест месеца вместо обичайните три, той не се оплака и дори не попита защо. Откровено казано, смяташе, че вестниците силно преувеличават «ужасите на затворническата самота». Би предпочел по-скоро да остане самотен, отколкото да попадне в лоша компания. Нали все пак му разрешаваха да размени по някоя дума с тъмничарите, капелана и директора по време на обиколките му, макар че трябваше да изчаква те да го заговорят. Можеше да упражнява гласа си в параклиса с молитви и химни. А по време на разходките обикновено разрешаваха да се говори; ала невинаги беше лесно да намериш обща тема с човека, който крачи до теб.

Освен това в «Луис» имаше добра библиотека и библиотекарят идваше по два пъти седмично да върне прочетените книги обратно на лавиците. Разрешаваха му да взима по една образователна и една «библиотечна» книга на седмица. Под «библиотечни» книги се разбираше всичко — от булевардни романи до томове на класиците. Джордж си постави за цел да изчете всички големи произведения на английската литература и историята на най-известните народи. Разбира се, разрешаваха му да държи в килията си Библия; но все по-често усещаше, че след дългите часове борба с дъската и конопа копнее не за приспивните ритми на Светото писание, а за следващата глава на сър Уолтър Скот. Затворен в килията си с роман в ръка, защитен от света, Джордж виждаше с крайчеца на окото си пъстрата завивка върху нара и понякога изпитваше чувство за ред, почти граничещо с удовлетворението.

От писмата на баща си узна, че присъдата му предизвикала обществено негодувание. Мистър Ваулс описал случая в «Истина»; имало подадена петиция от мистър Р. Д. Йелвъртън, бивш върховен съдия на Бахамите, а сега съдия в Пъмп Корт. Събирали се подписи и вече мнозина адвокати от Бърмингам, Дъдли и Улвърхамптън подкрепяли протеста. Джордж се трогна, като узна, че между тях са Гринуей и Стентсън; тия двамата открай време бяха свестни младежи. Отново разпитваха свидетелите, събираха отзиви за характера на Джордж от негови учители, колеги и роднини. Мистър Йелвъртън дори бе получил писмо от най-големия съвременен криминалист Джордж Луис, в което юристът изразяваше професионалното си убеждение, че осъждането на Джордж е фатална грешка.

Ясно беше, че са предприети някои официални стъпки в негова полза, защото му разрешаваха да получава повече вести по своя случай, отколкото се полагаше. Той прочете някои от показанията. Имаше едно копие под червено индиго на писмо от брата на майка му, вуйчо Стоунам от Мъч Уенлок. «Всеки път, когато съм виждал племенника си или съм чувал за него (докато не плъзнаха тия ужасни слухове), винаги съм го смятал за добро момче, а другите също го смятаха за много добър и умен.» Подчертаните редове трогнаха Джордж до дъното на душата му. Не заради възхвалата, която по-скоро го смути, а заради самото подчертаване. Малко по-нататък то се повтаряше. «За пръв път срещнах мистър Ейдълджи, когато беше свещеник едва от пет години, и чух най-добри отзиви за него от другите свещеници. Нашите приятели по онова време смятаха също като нас, че парсите са много древен и културен народи имат редица добри качества.» И сетне още веднъж, в послеписа. «Баща ми и майка ми дадоха пълното си съгласие за брака, а те бяха дълбоко привързани към сестра ми.»

Като син и затворник Джордж неволно се трогна до сълзи от тия думи; като адвокат силно се съмняваше, че те ще повлияят на чиновника от вътрешното министерство, комуто евентуално биха възложили да преразгледа случая. Едновременно изпитваше неудържим оптимизъм и дълбоко примирение. Една част от него искаше да остане в килията, да тъче торби, да чете творбите на сър Уолтър Скот, да настива от подстригването насред студения двор и да слуша за кой ли път старата шега за дървениците. Искаше го, защото знаеше, че навярно такава ще бъде съдбата му, а най-добрият начин да се примириш със съдбата е да я пожелаеш. Другата част, която искаше още утре да излезе на свобода, да прегърне майка си и сестра си, да види как цялото общество признава извършената несправедливост — тази част той не можеше да отпусне на воля, защото в крайна сметка тя би му причинила най-силна болка.

Затова се опита да остане невъзмутим, когато узна, че вече са събрани подписите на десет хиляди души начело с председателя на Адвокатското дружество, сър Джордж Луис, и медицинското светило сър Джордж Бърчуд. Стотици адвокати даваха подписите си, и то не само от района на Бърмингам; присъединяваха се кралски съветници, членове на парламента — включително тия от Стафордшър — и граждани с всякакви политически убеждения. Събираха клетвени декларации от свидетели, които бяха видели работници и зяпачи да тъпчат мястото, където по-късно полицай Купър бе открил отпечатъците. Мистър Йелвъртън бе получил благоприятно изявление от мистър Едуард Суъл — ветеринарен хирург, към когото обвинението се обърнало за консултация, а после отказало да го призове за свидетел. Петицията, декларациите за нарушени права и свидетелските показания се събираха в така наречени «Меморандуми», които щяха да бъдат изпратени до вътрешното министерство.