Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Откри и други неудобства. Нямаше истински тоалетни, нито пък усамотение точно когато е най-необходимо. Сапунът беше много долнокачествен. Имаше идиотско правило подстригването и бръсненето да става само на открито, поради което мнозина затворници — включително и Джордж — редовно се простудяваха.

Той бързо привикна с новия ритъм на своя живот. 5:45 — ставане. 6:15 — отключване на вратите, събиране на помийните кофи, проветряване на завивките. 6:30 — раздаване на инструменти, след това работа. 7:30 — закуска. 8:15 — сгъване на завивките. 8:35 — църковна служба. 9:05 — връщане от параклиса. 9:20 — излизане на разходка. 10:30 — прибиране. Обиколки на директора и други формалности. 12:00 — обяд. 13:30 — събиране на съдовете, след това работа. 17:30 — вечеря, след това събиране на инструментите и изнасяне до другия ден. 20:00 — лягане.

Животът беше по-груб, по-студен и по-самотен, отколкото някога си бе представял; но неизменният дневен порядък му помагаше. Винаги бе живял по строго разписание и с тежко натоварване — както в училище, така и като адвокат. В живота му имаше малко почивни дни — онзи излет с Мод до Абъристуит бе рядко изключение — и още по-малко удоволствия, ако не се брояха удоволствията на мисълта и духа.

— На звездите най-много им липсва бирата — каза капеланът при първото от седмичните си посещения. — Е, не само на тях. Междинните и професионалистите също страдат без пиене.

— За щастие аз не пия.

— И второто са цигарите.

— В това отношение също имам късмет.

— А третото са вестниците.

Джордж кимна.

— Това наистина е тежко лишение, признавам. Бях свикнал да чета по три вестника на ден.

— Ако мога някак да помогна… — каза капеланът. — Но правилата…

— Може би е по-добре напълно да се лишиш от нещо, отколкото да се надяваш, че ще го получаваш от време на време.

— Жалко, че и другите не мислят като вас. Виждал съм хора буквално да полудяват за една цигара или една чашка. А някои от тях страдат ужасно и за момичетата си. Други за дрехи или пък за неща, които никога не са подозирали, че обичат, например мириса на пасищата в лятна нощ. На всекиго нещо му липсва.

— Не съм самодоволен — отвърна Джордж. — Просто разсъждавам практично по въпроса за вестниците. В другите отношения сигурно съм като всички останали.

— И кое ви липсва най-много?

— О — отговори Джордж, — липсва ми предишният живот.

Капеланът сякаш очакваше Джордж като син на свещеник да търси покой и утеха в религиозните ритуали. Джордж не го разочарова и посещаваше параклиса по-охотно от другите; но той коленичеше, пееше псалми и се молеше по същия начин, както изнасяше кофата с нечистотии, сгъваше завивките и работеше — просто за да изкара някак деня. Повечето затворници ходеха на работа в бараките, където плетяха рогозки и кошници; през първите три месеца обаче новаците трябваше да работят в килиите си. Дадоха на Джордж дъска и кълба коноп. Показаха му как да тъче конопа с помощта на дъската. Бавно и с много усилия той произвеждаше правоъгълници зебло с определени размери. Когато направеше шест, отнасяха ги. После започваше пак и пак.

След две седмици той попита един надзирател за какво служат тия правоъгълници.

— О, би трябвало да знаеш, номер 247, би трябвало да знаеш.

Джордж опита да си припомни къде може да е срещал подобен материал. Когато стана ясно, че недоумява, надзирателят взе две парчета зебло и ги притисна едно до друго. После ги провеси под брадата на Джордж. След като не постигна реакция, той доближи парчетата до собствената си брада и започна шумно да мляска.

Джордж се озадачи още повече.

— Боя се, че не разбирам.

— Я стига. Ще схванеш.

Надзирателят взе да мляска още по-сочно.

— Не мога.

— Конски торби за овес, номер 247, конски торби за овес. Тъкмо като за теб работа, нали си падаш по конете.

Джордж изведнъж се вцепени. Значи този човек знаеше; всички знаеха; говореха за него и му се подиграваха.

— Само аз ли ги правя?

Надзирателят се ухили.

— Недей да се смяташ за толкова специален, номер 247. Ти и още пет-шест затворници тъчете зебло. Други шият. Трети правят въжетата за провесване през врата на коня. Четвърти сглобяват всичко това. А пети опаковат готовата стока за изпращане.

Не, не беше специален. Това го утешавате. Беше просто затворник сред затворниците и работеше като тях — човек, чието престъпление не е по-страшно от деянията на мнозина други; човек, който може да избере да се държи примерно или буйно, но няма избор относно положението си. Дори професията му на адвокат не представляваше рядкост, както бе изтъкнал директорът. Джордж реши да бъде нормален, доколкото бе възможно при дадените обстоятелства.