Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Из съдебната зала се разнесе тих ропот — гърлен, но безизразен звук. Джордж си помисли: не, седем години, няма да издържа седем години, дори и погледът на Мод няма да ме крепи толкова дълго. Мистър Вейчъл трябва да обясни, трябва да изкаже някакво възражение.

Но вместо него се изправи мистър Дистърнъл. Сега, след като бе постигнал присъда, можеше да прояви великодушие. Оттегляше обвинението за писмените заплахи срещу сержант Робинсън.

— Отведете го…

Върху рамото му падна ръката на полицай Дъбс и преди да размени прощален поглед с родителите си, преди да огледа за сетен път съдебната зала, където тъй уверено очакваше справедливост, той бе тласнат надолу по стъпалата към примигващите газови светлинки на сумрачното мазе. Дъбс любезно обясни, че след присъдата е длъжен да го задържи в килията, докато чакат затворническата кола. Джордж седеше отпуснат, мислено все още беше в съдебната зала и бавно преживяваше пак и пак събитията от последните четири дни: дадените показания, отговорите при кръстосаните разпити, правните тактики. Не можеше да се оплаче от усърдието на адвокатите си. Колкото до обвинението, мистър Дистърнъл бе представил версията си хитро и враждебно, но това се очакваше; да, мистър Мийк имаше право — онзи наистина се оказа способен да прави тухли, макар че не разполагаше с глина.

Сетне не му останаха повече сили за спокоен професионален анализ. Чувстваше се безкрайно уморен и същевременно превъзбуден. Мислите му загубиха равномерния си ход; те препускаха, скачаха напред, следваха линията на най-силните емоции. Изведнъж проумя, че допреди броени минути само шепа хора — предимно полицаи и някои невежи, готови да блъскат по вратите на минаващия кабриолет — го смятаха за виновен. Но сега — и при тази мисъл го обзе срам, — сега всички щяха да смятат така. Читателите на вестниците, колегите му от Бърмингам, пътниците в сутрешния влак, на които бе раздавал листовки за книгата си. После той започна да си представя отделни личности, които биха го сметнали за виновен — например началника на гарата мистър Мериман, учителя мистър Босток и касапина мистър Грийнсил, всички те от днес нататък винаги щяха да му напомнят за експерта по почерците Гърин, който го бе сметнал за способен да пише богохулства и мръсотии. И не само Гърин — мистър Мериман, мистър Босток и мистър Грийнсил също щяха да вярват, че освен изкормвач на животни Джордж е и автор на богохулства и мръсотии. Същото щеше да си мисли и домашната прислужница, и църковният настоятел, и Хари Чарлсуърт, с когото претендираше да е приятел. Дори и сестрата на Хари, Дора — ако съществуваше, — би изпитала отвращение към него.

Представяше си как всички тези хора го гледат — а сега към тях се присъединяваше и обущарят мистър Хандс. Мистър Хандс щеше да си помисли, че след поръчката на чифт нови ботуши Джордж спокойно се е прибрал у дома, вечерял е, легнал си е като всеки почтен човек, а после се е измъкнал потайно, за да прекоси полето и да осакати едно невинно пони. И когато си представи всички тези свидетели и обвинители, Джордж изпита тъй силен изблик на жал към самия себе си и към онова, което бяха сторили с неговия живот, че му се прииска да го оставят завинаги в това сумрачно подземие. Но преди да се удържи на това ниво на страданията, вихрушката го понесе по-нататък, защото, разбира се, тия хора от Уайърли нямаше да гледат обвинително него — във всеки случай не и преди да минат дълги години. Не, те щяха да гледат родителите му; баща му на църковния амвон и майка му, докато обикаля енорията; щяха да гледат Мод, когато влиза в някой магазин; Хорас, когато се прибира от Манчестър — ако изобщо дръзнеше да се прибере след позора на брат си. Всички щяха да гледат, да сочат с пръст и да казват: техният син, техният брат извърши безчинствата в Уайърли. А той бе стоварил тия погледи и непрестанни унижения върху близките си, които значеха всичко за него. Те знаеха, че е невинен, ала това само удвояваше чувството му на вина към тях.

Знаеха, че е невинен? И тогава отчаянието го тласна още по-надълбоко. Да, знаеха, но как можеха да се сдържат да не прехвърлят отново и отново в главите си чутото и видяното през последните четири дни? Ами ако тяхната вяра в него почнеше да се разколебава? Когато казваха, че вярват в невинността му, какво означаваше всъщност това? За да знаят, че е невинен, трябваше или да са седели будни цяла нощ и да го гледат как спи, или да са били на стража в полето край мината, докато някакъв безумен ратай се задава със зловещия инструмент в джоба. Само така можеха да знаят наистина. Следователно те просто вярваха, искрено вярваха. Ами ако след време някоя дума на мистър Дистърнъл, някое твърдение на доктор Бътър или някое дълго удържано скрито съмнение спрямо Джордж почнеше да подкопава вярата им в невинността му?