Джулиан Барнс - Артър & Джордж

И това щеше да е още една беда, причинена от него. Той щеше да ги тласне по мъчителния път на съмнението. Днес: познаваме Джордж и знаем, че е невинен. Но след три месеца може би: мислим, че познаваме Джордж, и вярваме, че е невинен. А след година: разбираме, че не сме познавали Джордж, но все още мислим, че е невинен. Кой би могъл да ги упрекне за подобно отстъпничество?

Не само той беше осъденият; присъдата падаше и върху семейството му. Щом беше виновен, някои щяха да стигнат до извода, че родителите му са погазили своите принципи. И когато викарият проповядваше разликата между добро и зло, нямаше ли паството му да го смята за лицемер или наивник? Когато майка му посещаваше бедните и страдащите, нямаше ли понякога да й казват, че ще е по-добре да пази съчувствието си за своя престъпен син в далечната каторга? Още един негов грях: беше осъдил собствените си родители. Нямаше ли край на тия мъчителни картини, на тая безмилостна морална бездна? Той чакаше да падне още по-ниско, да потъне, да се удави, но тогава отново си спомни за Мод. Нейде в сенките полицай Дъбс си подсвиркваше фалшиво, а Джордж седеше на коравото столче зад железни решетки и си мислеше за Мод. Тя беше изворът на надеждата, тя нямаше да го остави да рухне. Той вярваше в Мод; знаеше, че никога няма да се усъмни в брат си, защото бе видял как го гледа в съда. Този поглед не се нуждаеше от тълкуване и нямаше да се поддаде на времето или човешката злоба; беше поглед, изпълнен с обич, доверие и непоколебимост.

Когато тълпата пред съдебната зала пооредя, върнаха Джордж в стафордския затвор. Тук той се сблъска с ново преподреждане на своя свят. След като бе лежал в затвора, откакто го арестуваха, Джордж, естествено, се смяташе за затворник. Но всъщност го държаха в най-приличната болнична килия; всяка сутрин получаваше вестници и храна от семейството си и имаше право да пише делови писма. Неволно бе приел положението си за временно, междинно, като кратък престой в чистилището.

Сега наистина беше затворник и за доказателство веднага му взеха дрехите. Само по себе си това представляваше ирония на съдбата, тъй като той вече няколко седмици се дразнеше от неподходящия си летен костюм и отвратителната сламена шапка. Дали костюмът не му бе придал по-несериозен вид в съда, усложнявайки по този начин положението му? Не можеше да прецени. Във всеки случай взеха му костюма и шапката, а в замяна получи тежки затворнически дрехи от груб вълнен плат. Сакото провисваше на раменете му, панталоните се издуваха като торби на коленете и глезените; това обаче не го вълнуваше. Дадоха му също така жилетка, кепе и чифт груби обуща.

— Отначало ще ви поизмъчат — каза тъмничарят, прибирайки летния костюм. — Но повечето хора свикват. Дори и такива като вас, да ме прощавате.

Джордж кимна. Забеляза с благодарност, че надзирателят му говори със същия тон и същата сдържана любезност както през предишните осем седмици. Това го изненада. Без сам да знае защо, бе очаквал след връщането в затвора да го оплюят и наругаят — невинен човек, вече обявен на всеослушание за виновен. Но може би ужасната промяна бе само в собствения му ум. Поведението на служителите си оставаше неизменно по една проста и печална причина: те от самото начало го смятаха за виновен и решението на съдебните заседатели само бе потвърдило тяхното убеждение.

На другата сутрин благосклонно му донесоха вестник, за да види за сетен път как животът му се превръща във вестникарски заглавия, историята му вече не предизвиква спорове, а е кристализирала в юридически факт и личността му вече не зависи от неговите постъпки, а се обрисува от други хора.

Замаян, Джордж огледа по навик останалата част от страницата. Историята на лекарката мис Хикман явно бе стигнала до края си и тънеше в тишина и тайнственост. Джордж прочете, че след един сезон в Лондон и провинциално турне, продължило 294 дни, Бъфало Бил е приключил програмата си в Бъртън-он-Трент, преди да потегли обратно за Съединените щати. А за «Газет» не по-малко важна от осъждането на «убиеца на добитък» бе и съседната история:

Държаха го в Стафорд още дванайсет дни, през които родителите му имаха право на всекидневни свиждания. Това се оказа по-мъчително, отколкото ако го бяха откарали със затворнически фургон в най-далечното кътче на кралството. При тия дълги сбогувания всички те се държаха тъй, сякаш сегашното положение на Джордж бе някаква бюрократична грешка, която скоро ще се поправи чрез молба към съответните власти. Викарият бе получил писмена подкрепа от много хора и вече говореше с ентусиазъм за обществена кампания. Джордж имаше чувството, че това усърдие граничи с истерия и се корени в усещането за вина. Не вярваше положението му да е временно и плановете на баща му не го утешаваха. Изглеждаха най-вече израз на неговата религиозна вяра и нищо повече.