Джулиан Барнс - Артър & Джордж

По покана на сър Реджиналд Харди мистър Вейчъл започна заключителната си реч. Той помоли съдебните заседатели да оставят настрана сензационните страни на случая — вестникарските заглавия, обществената истерия, сплетните и слуховете — и да съсредоточат умовете си върху простите факти. Няма ни най-малко доказателство, че Джордж Ейдълджи е напускал дома на викария — сграда, наблюдавана най-зорко дни наред от стафордшърската полиция — през нощта на 17 срещу 18 август. Няма ни най-малко доказателство за връзката му с престъплението, в което го обвиняват: миниатюрните кървави петна могат да идват от всякакъв източник и са напълно несъвместими с тежките рани на злощастното пони; колкото до космите, уж открити върху облеклото му, относно тях има сериозно разминаване в показанията, а дори и да съществуват, наличието им може да бъде обяснено по други начини. След това възниква въпросът за анонимните писма, уличаващи Джордж Ейдълджи, за които обвинението твърди, че са писани лично от подсъдимия — нелепо твърдение, противоречащо както на здравия разум, така и на престъпното мислене; колкото до показанията на мистър Гърин, те са въпрос на лично мнение, от което съдебните заседатели не само могат, но и са длъжни да се дистанцират.

По-нататък мистър Вейчъл се спря на различните инсинуации срещу неговия клиент. Отказът му да приеме освобождаване под гаранция се дължи на разумни, дори достойни за възхищение чувства — синовно желание да облекчи товара на старите си и немощни родители. Нека се вземе предвид и мътната история с Джон Хари Грийн. Обвинението се опита да опетни Джордж Ейдълджи чрез намек за връзка; ала не бе установена ни най-малка близост между обвиняемия и мистър Грийн, чието отсъствие от свидетелската скамейка говори красноречиво. В това, както и в други отношения, тезата на обвинението не представлява нищо повече от кърпеж на намеци, клевети и инсинуации без каквато и да било връзка помежду им.

— Какво ни остава — попита в заключение адвокатът на защитата, — какво ни остава след четири дни в тази съдебна зала освен рухналите, разбити на пух и прах теории на полицията?

Джордж беше доволен, докато мистър Вейчъл се връщаше на място. Речта бе ясна, аргументирана, без онези фалшиви изблици на чувства, по които си падат мнозина адвокати; освен това и извънредно професионална — тоест Джордж бе отбелязал местата, където мистър Вейчъл си позволи по-голяма свобода на израза и интонацията, отколкото би допуснал лорд Хатъртън в зала А.

Мистър Дистърнъл не бързаше; той стана и изчака, сякаш искаше да се разсее ефектът от заключителната реч на мистър Вейчъл. После подхвана кърпежа от намеци, както го бе нарекъл защитникът, и търпеливо се зае да шие наметка, точно по мярката на обвиняемия. Помоли съдебните заседатели да вземат предвид най-напред поведението на подсъдимия и да се замислят дали то е поведение на невинен човек. Отказът да изчака инспектор Камбъл и усмивката на железопътната гара; липсата на изненада при арестуването; въпросът за мъртвите коне на Блуит; заплахата към тайнствения Локстън; отказът да приеме освобождаване под гаранция и увереното предсказание, че бандата от Грейт Уайърли ще нанесе нов удар, за да предизвика освобождаването му. Поведение на невинен човек ли е това, попита мистър Дистърнъл, докато навързваше за съдебните заседатели всяка една от тия брънки.

Кървавите петна; почеркът; после отново облеклото. Дрехите на обвиняемия са били мокри, особено палтото и ботушите му. Полицаите заявиха това под клетва. Всеки полицай, който е видял палтото, потвърждава, че е било мокро. Щом е тъй, ако полицаите не се заблуждават дълбоко — а как биха могли да се заблуждават и защо? — то остава само едно обяснение. Както твърди обвинението, Джордж Ейдълджи потайно се е измъкнал от дома на викария в бурната нощ на 17 срещу 18 август.

И въпреки убедителните доказателства за активното участие на подсъдимия в престъплението, независимо дали сам или със съучастници, трябва да си отговорим на още един въпрос, призна мистър Дистърнъл. Какъв е бил неговият мотив? Съдебните заседатели имат пълното право да зададат този въпрос. И мистър Дистърнъл е готов да помогне с отговора.

— Ако подобно на мнозина други в тази зала си зададете въпроса: «Но какъв е мотивът на подсъдимия? Защо един почтен на вид младеж ще извърши тъй отвратително деяние?», здравомислещият наблюдател може да се досети за няколко обяснения. Може ли обвиняемият да е действал от конкретна ненавист и злоба? Възможно е, макар и не съвсем вероятно, тъй като твърде много жертви пострадаха от злодеянията в Грейт Уайърли и придружилата ги анонимна клеветническа кампания. Може ли да е бил тласкан от безумие? Възможно е да стигнете до такъв извод, след като сте изправени пред неописуемата жестокост на действията му. И все пак това обяснение също не е достатъчно, защото престъпленията са прекалено добре планирани и прекалено хитро осъществени, за да бъдат деяния на безумец. Не, предлагам да потърсим мотивите в един мозък, който не е болен, а по-скоро оформен различно от мозъците на нормалните мъже и жени. Мотивът не е печалба или отмъщение срещу дадена личност, а желание за известност, желание за анонимно величие, желание да мами полицията на всяка стъпка, желание да се изсмее в лицето на обществото, желание да се докаже като по-висше същество. Също като вас, съдебните заседатели, колкото и да бях убеден, колкото да сте убедени и вие, в отделни моменти от делото неволно се питах: но защо, защо? И ето как ще отговоря на този въпрос. Очевидно всичко сочи към една личност, извършила злодеянията заради някакво сатанинско лукавство, затаено в дъното на съзнанието й.