Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Дължина, цвят и строеж, мистър Ейдълджи. Сериозно ли искате от съда да повярва, че космите по палтото ви са от крава зад ограда, когато имат дължина, цвят и строеж точно като космите на пони, изкормено само на километър и половина от вашия дом през нощта на 17 август.

Джордж нямаше какво да отговори.

Мистър Вейчъл отново призова мистър Луис на свидетелската скамейка. Ветеринарният експерт на полицията повтори изявлението си, че според него понито не може да е било наранено преди два и половина след полунощ. След това бе попитан с какъв инструмент може да е нанесена раната. Извито оръжие с плавно разширяващо се острие. Смята ли мистър Луис, че това може да се постигне с обикновен домашен бръснач? Не, мистър Луис не смяташе, че раната може да е нанесена с бръснач.

След това мистър Вейчъл призова Шапурджи Ейдълджи, свещенослужител, който повтори показанията си относно спалнята, вратата, ключа, лумбагото и часа на събуждането си. Джордж си помисли, че баща му за пръв път започва да прилича на старец. Гласът му вече не звучеше толкова властно, твърденията му не изглеждаха тъй безспорни, както преди.

Джордж се разтревожи, когато мистър Дистърнъл започна кръстосания разпит на викария от Грейт Уайърли. Обвинителят преливаше от любезност и увери свидетеля, че няма да го задържи много. Това обаче се оказа пълна лъжа. Мистър Дистърнъл изрови всяка най-дребна подробност от алибито на Джордж и я изтъкна пред съдебните заседатели, сякаш за пръв път се опитваше да оцени точната й тежест и стойност.

— Значи вие заключвате вратата на спалнята всяка вечер?

Бащата на Джордж сякаш се изненада, че му задават въпрос, на който вече е отговорил. Той помълча по-дълго, отколкото се полагаше. После отговори:

— Да.

— И отключвате всяка сутрин?

Отново неестествена пауза.

— Да.

— И къде слагате ключа?

— Ключът остава в ключалката.

— Не го ли криете?

Викарият погледна мистър Дистърнъл, сякаш пред него стоеше нахално хлапе.

— Защо ми е да го крия?

— Не го ли криете? Никога ли не сте го крили?

Бащата на Джордж се озадачи.

— Не разбирам защо ми задавате този въпрос.

— Просто се опитвам да установя дали ключът винаги е в ключалката.

— Нали казах точно това.

— Винаги на място? И никога не го криете?

— Точно това казах.

Когато бащата на Джордж даваше показания в Канок, въпросите бяха недвусмислени и той стоеше на свидетелското място като на църковен амвон, сякаш доказваше съществуването на Господ Бог. Сега, при кръстосания разпит на мистър Дистърнъл, викарият започваше да изглежда далеч по-уязвим.

— Казахте, че при превъртане ключът скърца.

— Да.

— Това отскоро ли е?

— Кое?

— Скърцането на ключа. — Обвинителят се държеше услужливо, като че помагаше на стареца да се ориентира. — Винаги ли е скърцал?

— Откакто го помня.

Мистър Дистърнъл се усмихна на викария. Усмивката не се хареса на Джордж.

— И през цялото това време — откакто го помните — защо никой не е смазал ключалката?

— Навярно не ни се е сторило важно.

— Не е ли поради липса на смазка?

Викарият допусна грешката да прояви раздразнение.

— Относно запасите ни от смазка по-добре питайте съпругата ми.

— Може и да го сторя, сър. А това скърцане — как ще го опишете?

— Какво имате предвид? То си е просто скърцане.

— Дали е тихо или шумно? Може ли например да се сравни с цвъртене на мишка или със стържене на врата на обор?

Шапурджи Ейдълджи изглеждаше като човек, който се е препънал на равно място.

— Мисля, че бих го нарекъл шумно скърцане.

— И още по-стряскащо, тъй като ключалката не е била смазана. Но както и да е. Ключът скърца шумно, веднъж вечер и още веднъж на сутринта. А в други случаи?

— Не ви разбирам.

— Имам предвид, сър, когато вие или синът ви напускате стаята през нощта.

— Но ние никога не го правим.

— Никога не го правите. Доколкото разбирам, тази ваша… нощна спогодба… съществува вече от шестнайсет-седемнайсет години. Нима твърдите, че през цялото това време нито веднъж не сте напускали спалнята нощем?

— Да.

— Напълно ли сте сигурен?

Нова дълга пауза, сякаш викарият си припомняше изминалите години нощ след нощ.

— Доколкото е възможно човек да бъде сигурен.

— Помните ли всяка нощ?

— Не схващам смисъла на въпроса ви.

— Сър, не ви моля да схващате смисъла. Просто искам да отговорите. Помните ли всяка нощ?

Викарият огледа съдебната зала, сякаш очакваше някой да го спаси от идиотския разговор.