Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Винаги е бил ученолюбиво момче. В училище спечели много награди. Завърши колежа «Мейсън» в Бърмингам и спечели медал от Адвокатското дружество. Книгата му за железопътния закон получи много добри отзиви във вестниците и юридическите списания. Нали знаете, публикувана е в поредицата правни наръчници на Уилсън.

Мистър Дистърнъл насърчи този изблик на майчина гордост. Попита я дали има да каже още нещо.

— Да, имам. — Мисис Ейдълджи погледна към сина си на подсъдимата скамейка. — Винаги е бил мил и предан към нас и още от дете беше добър с безсловесните твари. Той не би осакатил или наранил живо същество, дори ако не бяхме сигурни, че не е излизал от къщата.

Мистър Дистърнъл й благодари тъй горещо, като че сам той бе неин син, гледащ снизходително сляпата доброта и наивност на престарялата си майка.

След това призоваха Мод да разкаже своите впечатления за дрехите на Джордж. Гласът й бе твърд, а показанията напълно ясни; и все пак Джордж застина, когато мистър Дистърнъл се изправи и замислено кимна.

— Вашите показания, мис Ейдълджи, съвпадат до най-малката подробност с тези на родителите ви.

Мод го гледаше спокойно, изчаквайки да разбере дали това е въпрос или само предвестник на някаква убийствена атака. След което мистър Дистърнъл въздъхна и седна отново.

По-късно край масата в мазето на съдебната зала, Джордж се чувстваше изтощен и обезсърчен.

— Мистър Мийк, боя се, че родителите ми не бяха добри свидетели.

— Не бих казал, мистър Ейдълджи. Просто най-добрите хора невинаги са и най-добри свидетели. Колкото повече скрупули имат, колкото са по-честни, толкова по-сериозно обмислят всяка дума на въпроса и от скромност се съмняват в себе си, затова обвинителят може да ги разиграва, както постъпи мистър Дистърнъл. Не за пръв път се случва, уверявам ви. Как да се изразя? Всичко е въпрос на вяра. В какво вярваме и защо. От чисто правна гледна точка най-добрите свидетели са онези, на които вярват съдебните заседатели.

— Всъщност те бяха лоши свидетели.

През цялото време на делото Джордж не просто се надяваше, а твърдо вярваше, че показанията на баща му ще доведат до незабавна оправдателна присъда. Атаката на обвинителя щеше да се разбие като в скала, щом срещнеше бащиното му здравомислие, и мистър Дистърнъл щеше да подвие опашка като виновен енориаш, порицан за безпочвени клевети. Но атаката така и не дойде, във всеки случай не така, както очакваше Джордж; и баща му го подведе, не се прояви като олимпийско божество, чиято дума е неоспорима. Вместо това се показа педантичен, докачлив и понякога объркан. Джордж искаше да обясни на съда, че ако в детството си бе допуснал и най-дребната простъпка, баща му лично би отишъл в полицейския участък да настоява за най-строго наказание — колкото по-високо е задължението, толкова по-голям е грехът. Но вместо това се създаде точно обратното впечатление: че родителите му са снизходителни глупци, които лесно могат да бъдат измамени.

— Бяха лоши свидетели — унило повтори той.

— Те казаха истината — отвърна мистър Мийк. — Друго не биваше да очакваме от тях, във всеки случай не и да се отклоняват от истинската си същност. Нека вярваме, че съдебните заседатели ще го разберат. Мистър Вейчъл е уверен в утрешния ден. Да бъдем уверени и ние.

И на следващата сутрин, докато за последен път водеха Джордж от стафордския затвор към съдебната зала, докато се готвеше да чуе историята си, изложена в нейния последен, отново променен вид, той пак се почувства обнадежден. Беше петък, 23 октомври. Утре отново щеше да си е у дома. В неделя пак щеше да се моли под високите сводове на «Св. Марко». А в понеделник влакът в 7:39 щеше да го върне на Нюхол Стрийт при бюрото, работата и книгите му. За да ознаменува свободата си, щеше да се абонира за алманаха «Английски закони».

Когато се изкачи по тесните стъпала и излезе на подсъдимата скамейка, залата изглеждаше дори по-препълнена от предните дни. Вълнението беше осезаемо… и тревожно за Джордж; то не напомняше напрегнатото очакване на справедлива присъда, а по-скоро долнопробна театрална възбуда. Мистър Вейчъл го погледна отдалече и се усмихна — за пръв път си позволяваше да го стори открито. Джордж не знаеше дали да отвърне на поздрава по същия начин, затова се задоволи с едва доловимо кимване. Озърна се към съдебните заседатели — дванайсет почтени и уважавани стафордшърски мъже, които от самото начало му се сториха достойни и здравомислещи. Отбеляза присъствието на двамата си обвинители, капитан Ансън и инспектор Камбъл. Липсваха само истинските му обвинители — те навярно бродеха на воля из Канок Чейс и злорадо се наслаждаваха на стореното, готвейки за нов удар онова, което мистър Луис бе нарекъл «извито оръжие с плавно разширяващо се острие».