Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Не повече, отколкото всеки нормален човек.

— Именно. Дадохте показания, че имате неспокоен сън.

— Да, много неспокоен. Лесно се събуждам.

— И казахте, сър, че ако ключът се превърти в ключалката, това ще ви събуди, нали?

— Да.

— Не виждате ли противоречието в това твърдение?

— Не, не го виждам.

Джордж усети, че баща му започва да се ядосва. Не беше свикнал да изразяват съмнение в думите му, дори и любезно. Изглеждаше стар, сприхав и напълно загубил контрол над положението.

— Тогава позволете да ви обясня. От седемнайсет години никой не е напускал стаята. Следователно — според вас — никой не е завъртал ключа, докато спите. В такъв случай как можете да твърдите, че ще се събудите, ако ключът бъде превъртян?

— Карате ме да споря колко ангела могат да танцуват на върха на игла. Очевидно е, след като и най-лекият шум ме събужда.

Но гласът на викария звучеше по-скоро сваддиво, отколкото властно.

— Никога ли не сте събуждан от щракането на ключа?

— Никога.

— Значи не можете да се закълнете, че ще се събудите от този звук?

— Мога само да повторя каквото казах току-що. Събуждам се от най-лекия шум.

— Но след като никога не сте събуждан от щракането на ключа, не е ли напълно възможно ключът да е бил превъртян, без да се събудите?

— Както казах, това не се е случвало никога.

Джордж гледаше баща си като верен любещ син, но същевременно като професионален адвокат и разтревожен затворник. Баща му не се справяше добре. Мистър Дистърнъл го разиграваше както си иска.

— Мистър Ейдълджи, в показанията си заявихте, че сте се събудили в пет сутринта и не сте заспивали повече, докато двамата със сина ви сте станали от леглата в шест и половина, така ли е?

— Съмнявате ли се в думите ми?

Мистър Дистърнъл не изрази удоволствие при този отговор, но Джордж знаеше, че го изпитва.

— Не, просто моля да потвърдите казаното.

— В такъв случай го потвърждавам.

— Не е ли било възможно да заспите между пет и шест и половина и да се събудите по-късно?

— Казах, че не.

— Случва ли ви се да сънувате, че сте буден?

— Не ви разбирам.

— Сънувате ли, когато спите?

— Да. Понякога.

— И случва ли ви се понякога да сънувате, че сте буден?

— Не знам. Не си спомням.

— Но приемате, че понякога хората сънуват, че са будни?

— Никога не съм мислил по този въпрос. Не ми се струва важно какво сънуват другите хора.

— Но ще приемете ли думата ми, че други хора сънуват подобни сънища?

Сега викарият приличаше на пустинник, подмамван към изкушение, чиято същност не е способен да проумее.

— Щом казвате.

Джордж бе също тъй озадачен от тактиката на мистър Дистърнъл; скоро намеренията на обвинителя се изясниха.

— Значи сте сигурен, доколкото е възможно, че бяхте буден от пет до шест и половина?

— Да.

— И сте също тъй сигурен, че спахте от единайсет до пет?

— Да.

— Не помните да сте се будили през този промеждутък?

Бащата на Джордж настръхна, все едно отново се съмняваха в думите му.

— Не.

Мистър Дистърнъл кимна.

— Значи сте спали в един и половина например. — Той сякаш се вгледа в невидим часовник. — В два и половина например. В три и половина например. Да, благодаря ви. Сега да преминем към друг въпрос…

И така до безкрайност. Пред очите на съда бащата на Джордж се превръщаше в старец — напълно почтен, но изкуфял; човек, чиито нелепи опити да осъществи безопасност в дома си лесно могат да бъдат осуетени от хитрия му син, който преди малко стоеше тъй уверено на свидетелското място. Или може би още по-зле — баща, който подозира, че синът му има нещо общо със злодеянията, и се опитва отчаяно, но некадърно да промени показанията си в хода на разпита.

Сетне призоваха майката на Джордж, още по-нервна, след като току-що бе видяла безпрецедентната уязвимост на своя съпруг. След като мистър Вейчъл взе показанията й, мистър Дистърнъл с небрежна любезност я накара да повтори всичко отначало. Изглеждаше слабо заинтересуван от нейните отговори; сега не беше безмилостен обвинител, а по-скоро нов съсед, наминал да си побъбрят на чаша чай.

— Винаги сте се гордели със сина си, нали, мисис Ейдълджи?

— О, да, много се гордея с него.

— И той винаги е бил умно момче и умен младеж?

— О, да, много умен.

Мистър Дистърнъл демонстрира пред съдебните заседатели сладникава загриженост за мъките, които навярно изпитва мисис Ейдълджи при сегашното положение на сина си.

Това не беше въпрос, но майката на Джордж машинално го прие за такъв и започна да хвали сина си.