Джулиан Барнс - Артър & Джордж

След дванайсет дни прехвърлиха Джордж в градчето Луис. Тук получи нова униформа от грубо жълтеникаво платно. Отпред и отзад имаше по две широки вертикални ивици и дебели, зле отпечатани стрелки. Дадоха му неудобни долни гащи, черни чорапи и ботуши. Един служител му обясни, че е звезда и затова ще започне присъдата си с три месеца в единочка — може би повече, но не и по-малко. «Единочка» означаваше единична килия. Така започвали всички звезди. Отначало Джордж не разбра: мислеше си, че го наричат звезда, защото делото му е привлякло общественото внимание. Но не — просто така наричаха затворниците с първа присъда. Ако се върнеш пак, обясниха му, ще бъдеш причислен към междинните случаи; а ако се връщаш често, ставаш «редовен» или «професионалист». Джордж каза, че няма намерение да се връща.

Отведоха го при директора, стар военен, който го изненада, като се вгледа в името върху документите и после любезно попита как се произнася.

— Ейдълджи, сър.

— Ей-дъл-джи — повтори директорът. — Не че тук ще бъдете нещо друго освен номер.

— Да, сър.

— Пише, че сте от англиканската църква.

— Да. Баща ми е викарий.

— Точно така. Майка ви…

Директорът се поколеба как да зададе въпроса.

— Майка ми е шотландка.

— Аха.

— Баща ми е парси по рождение.

— Сега вече разбирам. През осемдесетте години бях в Бомбай. Чудесен град. Добре ли го познавате, Ей-дъл-джи?

— За жалост никога не съм напускал Англия, сър. Но съм посещавал Уелс.

— Уелс — повтори замислено директорът. — Аз пък не съм. Пише, че сте адвокат.

— Да, сър.

— В момента сме позакъсали с адвокатите.

— Моля?

— Позакъсали сме с адвокатите, казвам. Обикновено имаме по един-двама. Спомням си, че една година имахме повече от дузина. Но от последния адвокат се отървахме преди два месеца. Не че щяхте много да си приказвате с него. Както ще разберете, тук правилата са строги и се прилагат напълно, мистър Ей-дъл-джи.

— Да, сър.

— Все пак в момента имаме двама борсови агенти и един банкер. Казвам на хората: ако искате да видите истински разрез на обществото, посетете затвора в Луис. — Директорът явно бе свикнал да казва това и помълча, за да подчертае думите си. — Не че имаме представители на аристокрацията, бих добавил веднага. Или — той се озърна към досието на Джордж… — свещеници от англиканската църква. Макар че преди време и такъв имахме. За непристойно поведение, нещо от сорта.

— Да, сър.

— Вижте, няма да ви питам какво точно сте извършили, защо сте го извършили, дали наистина сте го направили и дали едно ваше прошение до вътрешния министър би имало повече шанс, отколкото мишка срещу мангуста, защото от опит знам, че всичко това е чиста загуба на време. Вие сте в затвора. Излежавайте си присъдата, спазвайте правилника и няма да си имате повече неприятности.

— Като адвокат съм свикнал с правилниците.

Възнамеряваше да изрече това съвсем между другото, но директорът рязко вдигна очи, сякаш го бе приел като обида. Накрая се задоволи да каже:

— Така си е.

Наистина правилниците бяха навсякъде. Джордж откри, че надзирателите са свестни хора, но напълно безсилни пред формализма. Никакви разговори със затворниците. Никакво кръстосване на ръце или крака в параклиса. Баня веднъж на две седмици, а претърсване на затворника и вещите му — когато се наложи.

На втория ден един надзирател влезе в килията на Джордж и го попита дали има някаква дървения.

Джордж сметна въпроса за излишен. Беше напълно ясно, че има солиден дървен нар с тежка завивка и надзирателят няма как да не го види.

— Да, имам, много ви благодаря.

— Как тъй ще ми благодариш? — попита войнствено онзи.

Джордж си спомни полицейските разпити. Може би тонът му беше твърде фамилиарен.

— Имам — лаконично повтори той.

— Тогава трябва да се унищожи.

Джордж окончателно се обърка. Явно имаше някакво правило, което не му бяха обяснили. Внимателно подбра отговора и най-вече тона си.

— Извинявам се, но съм тук отскоро. Защо искате да унищожите дървения нар, който ми осигурява почивка и според мен е крайно необходим, особено в студените месеци?

Надзирателят го погледна и се разсмя. Сетне смехът му стана тъй буен, че един негов колега дотича да види дали е добре.

— За дървениците ми е думата, номер 247.

Джордж отвърна със сдържана усмивка, тъй като не знаеше дали правилникът позволява на затворниците да се усмихват. Може би само с официално разрешение. Така или иначе, историята попадна в затворническия фолклор и го следваше през идните месеци. Тоя индус си е живял тъй блажено, че дори не знае що е дървеница.