Джулиан Барнс - Артър & Джордж

През февруари се случиха две неща. На 13-о число «Канок Адвъртайзър» съобщи, че още едно животно е било осакатено по същия начин като предишните. Две седмици по-късно мистър Йелвъртън връчи меморандумите на вътрешния министър, мистър Ейкърс-Дъглас. Джордж си позволи да се обнадежди. През март се случиха още две неща: петицията бе отхвърлена, а Джордж бе уведомен, че след края на шестте месеца «единочка» ще бъде прехвърлен в «Портланд».

Не му обясниха причината за преместването, а и той не попита. Предполагаше, че по този начин му казват: сега вече няма мърдане — наистина почваш да излежаваш присъдата си. Тъй като до голяма степен винаги бе очаквал такъв резултат, една част от него — макар и не най-важната — можеше да погледне философски на този развой на събитията. Каза си, че от света на законите е преминал в света на правилниците и че може би разликата не е чак толкова голяма. Затворът беше по-проста среда, тъй като правилата не оставяха място за тълкуване; вероятно обаче промяната му се отразяваше по-леко, отколкото на ония, които през целия си живот бяха съществували извън закона.

Килиите в «Портланд» не го впечатлиха. Бяха направени от гофрирана ламарина и според него приличаха на кучкарници. Вентилация почти нямаше — за проветрение служеха дупки, изрязани в долния край на вратите. Нямаше и звънци за повикване на надзирателите, тъй че ако някой затворник желаеше да говори с тях, слагаше кепето си пред вратата. Пак по тази система се извършваха проверките. При вика «Шапки долу!» човек трябваше да пъхне кепето си през вентилационния отвор. Проверки се правеха по четири пъти дневно, но тъй като броенето на кепета се оказваше по-неточно от броенето на хора, мудната процедура често трябваше да се повтаря.

Получи нов номер — Г 462. Буквата означаваше годината на осъждане. Системата бе започнала с началото на века — А беше 1900 година; следователно Джордж беше осъден през година Г, тоест 1903-та. Върху якето и кепето имаше табелки с номера на затворника и срока на присъдата му. Тук имената се използваха по-често, отколкото в «Луис», но все пак най-често разпознаваха човека по табелката. Така Джордж се превърна в Г 462–7.

Заведоха го на обичайната среща с директора. Макар и напълно любезен, той още от първите думи се оказа далеч по-суров от своя колега в «Луис».

— Трябва да знаете, че всеки опит за бягство е безполезен. Никой не е успял да избяга от портландския затвор. Само ще загубите шанса за помилване и ще се запознаете с радостите на карцера.

— Мисля, че вероятно съм последният човек в този затвор, който би се опитал да бяга.

— И преди съм го чувал — отсече директорът. — Всъщност всичко съм чувал. — Той сведе очи към досието на Джордж. — Религия. Тук пише англиканска църква.

— Да, баща ми…

— Не можете да я смените.

Джордж не разбра тази забележка.

— Нямам желание да си сменям религията.

— Добре. Така или иначе не можете. Не си въобразявайте, че ще надхитрите капелана. Само ще си загубите времето. Излежавайте си присъдата и слушайте надзирателите.

— Винаги съм имал това намерение.

— Значи сте или по-умен, или по-глупав от другите.

След тази загадъчна реплика директорът направи знак да отведат Джордж.

Килията му беше по-малка и далеч по-неудобна, отколкото в «Луис», но един надзирател, който бе служил в армията, го увери, че е за предпочитане пред казармите. Нямаше начин Джордж да разбере дали човекът казва истината, или само иска да го утеши. За пръв път в неговата затворническа кариера му взеха отпечатъци от пръстите. Боеше се от момента, когато лекарят щеше да прецени пригодността му за работа. Всички знаеха, че пратените в «Портланд» получават кирки и отиват да трошат камъни в кариерата; най-вероятно им слагаха и вериги. Но тревогите му се оказаха неоснователни — само малка част от затворниците работеха в кариерите, а «звездите» никога не попадаха там. Освен това слабото зрение на Джордж означаваше, че е годен само за лека работа. Лекарят прецени също така, че не е безопасно да се изкачва и слиза по стълбища; затова го настаниха в отделение №1 на партера.

Работеше в килията си. Подготвяше кокосови влакна за пълнеж на дюшеци и конски косъм за възглавници. Кокосовите влакна трябваше първо да се разчепкат, докато станат съвсем фини — казваха, че само така ще са подходящи за най-меките легла. Не му дадоха доказателства за това твърдение; Джордж така и не видя всички стадии на процеса, а собственият му дюшек определено не беше натъпкан с добре разчепкани кокосови влакна.