Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Отначало смятаха, че Мод е твърде чувствителна, за да понесе тия посещения; веднъж обаче тя пристигна вместо майка си. Нямаше много възможност да говори, но всеки път когато я поглеждаше, Джордж срещаше онзи уверен, любещ поглед, който помнеше от съдебната зала в Стафорд. Тя сякаш се опитваше да му вдъхне сили, да предаде нещо от своя ум в неговия без помощта на думи или жестове. По-късно той неволно взе да се пита дали всички не са бъркали относно Мод и нейната предполагаема крехкост.

Викарият не забеляза нищо. Беше твърде зает да разказва на сина си как след смяната на правителството — за която Джордж почти не бе чувал — неуморният мистър Йелвъртън подновил кампанията. Мистър Ваулс замислял нова поредица статии в „Истина“; викарият пък възнамерявал да издаде свой памфлет за случая. Джордж усърдно се преструваше на обнадежден, но дълбоко в сърцето си смяташе ентусиазма му за наивен. Можеха да съберат още подписи, но същността на неговия случай нямаше да се промени, тъй че защо да се промени реакцията на властите? За юриста отговорът бе напълно логичен.

Знаеше също, че вътрешното министерство е засипано с молби от всички затвори в страната. Всяка година биваха подадени четири хиляди затворнически прошения; още хиляди идваха от други източници. Но министерството нямаше нито възможности, нито правомощия да преразглежда присъди; не можеше нито да разпитва свидетели, нито да изслушва адвокати. Можеше само да проучва документи и да дава съответните препоръки на Короната. По тази причина помилванията бяха статистическа рядкост. Би могло да е другояче, ако съществуваше апелативен съд с възможности да взима по-активно участие в борбата с неправдата. Но при сегашното положение вярата на викария, че непрестанните декларации за невинност, подкрепени от силата на молитвите, ще изведат сина му на свобода, изглеждаше на Джордж дълбоко наивна.

Макар и с болка на сърце, трябваше да си признае, че бащините посещения не му помагаха. Те смущаваха реда и покоя на тукашния живот, а без ред и покой едва ли би дочакал края на присъдата. Някои каторжници отброяваха всеки ден до бъдещото си освобождаване; Джордж можеше да оцелее в затворническия живот само като го приема за единствения възможен. Неговите родители накърняваха тази илюзия, накърняваше я и бащината му вяра в мистър Йелвъртън. Може би ако разрешаха на Мод да го посещава сама, тя би му вдъхнала сила, докато от родителите си не получаваше друго, освен тревога и срам. Но знаеше, че никога няма да й разрешат.

Обиските, опипванията и сухите бани продължаваха. Джордж изчете повече исторически книги, отколкото бе подозирал, че съществуват, запозна се с всички класически автори и се захвана с по-дребните. Успя да изчете и годишниците на списанията „Корнхил“ и „Странд“. Започваше да се тревожи, че ще изчерпа запасите на библиотеката.

Една сутрин бе отведен в кабинета на капелана, където го фотографираха в анфас и профил, после му наредиха да си пусне брада. След три месеца щели да го фотографират отново. Джордж се досещаше каква е целта на това досие — то щеше да е налице, ако в бъдеще полицията имаше сериозен повод да го потърси отново.

Пускането на брада не му допадна. Бе носил мустаци, откакто природата му даде тази възможност, но в „Луис“ наредиха да ги обръсне. Сега не можеше да се наслаждава на всекидневния лек сърбеж, плъзващ по бузите и под брадата; липсваше му докосването на бръснача. А и не се харесваше с брада — тя му придаваше престъпен вид. Надзирателите шеговито подмятаха, че си създава ново скривалище. Продължаваше да чепка влакна и да чете Оливър Голдсмит. Оставаха му четири години от присъдата.

После нещата изведнъж се объркаха. Отведоха го за фотографиране в анфас и профил. После да се обръсне. Бръснарят му каза, че има късмет, дето не е в „Стрейнджуейс“ — там щели да му поискат осемнайсет пенса за услугата. Когато се върна в килията, получи нареждане да събере оскъдните си вещи и да се приготви за прехвърляне. Отведоха го до гарата и го качиха на влака под охрана. Едва намираше сили да хвърли поглед към селския пейзаж, чието съществуване сякаш му се подиграваше с всеки свой кон или крава. Сега разбираше как човек може да полудее от липсата на най-обикновени неща.

Когато влакът пристигна в Лондон, качиха затворника на кабриолет и го откараха до затвора „Пентънвил“. Там му казаха, че го подготвят за освобождаване. Цял ден остана заключен в единична килия — по-късно си мислеше, че това е бил най-мъчителният ден от трите му години зад решетките. Знаеше, че би трябвало да е щастлив; ала вместо това се чувстваше също тъй объркан от освобождаването, както някога от ареста. Двама детективи дойдоха и му връчиха документи; трябваше да се яви в Скотланд Ярд за нови нареждания.