Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Но почти без да осъзнава нейните въпроси и какво й отвръща, някак стигат до уговорка. Не е нито среща, нито начало на любовна интрига, просто споразумение кога ще се видят пак и през петте дни принудително чакане той не е в състояние да работи, почти не може да мисли и макар че в един от дните изиграва две партии голф, той открива, че в секундите между прицелването и удара по топката нейното лице изплува в ума му, тъй че през целия този ден играе ужасно зле и застрашава горските обитатели в околността. Докато праща топката от една пясъчна яма право в следващата, изведнъж си припомня как играеше голф край хотел „Мена Хаус“ и имаше чувството, че е в една безкрайна пясъчна яма. Не знае дали сега това не важи с още по-голяма сила, дали още по-дълбок пясък не скрива топката, или най-сетне някак се е измъкнал завинаги на открита трева.

Не е среща, макар че той неволно спира файтона на предишния ъгъл. Не е среща, макар че жена с неопределена възраст и неясно обществено положение му отваря вратата и изчезва. Не е среща, макар че най-сетне остават сами, седнали на канапе с тапицерия от атлазен брокат. Не е среща, защото той си казва така.

Хваща ръката й и я поглежда. Нейният поглед не е нито плах, нито дързък, а откровен и уверен. Тя не се усмихва. Той знае, че един от двамата трябва да проговори, но сякаш е загубил обичайната си власт над думите. Ала това няма значение. После тя се усмихва леко и казва:

— С нетърпение чакам снега.

— Ще ти подарявам кокичета за всяка годишнина от нашата среща.

— Петнайсети март — казва тя.

— Знам. Знам, защото денят е запечатан в сърцето ми. Ако ме разрежат, ще могат да прочетат датата.

Ново мълчание. Той седи на ръба на дивана, копнее да се съсредоточи върху нейните думи, лицето й, датата и мисълта за кокичета; но всичко това отстъпва пред усещането, че е възбуден както никога през живота си. Това не е благопристойното вълнение на кавалер с чисто сърце, а тръпнещо, натрапчиво присъствие, нещо буйно и първично, нахлуло от улицата заедно с неприличната дума „надървен“, която той никога не е изричал, но сега напира в главата му. Същевременно чувства облекчение, че носи широки панталони. Той се поизмества, за да облекчи натиска и да се приближи с още няколко сантиметра до нея. Тя е ангел, минава му през главата, с тъй чист поглед, тъй нежно лице; тя обаче възприема движението му като намерение да я целуне и доверчиво повдига лице към него. Като джентълмен той не може да я отблъсне, а като мъж не може да се въздържи от целувката. Понеже не е нито женкар, нито съблазнител, а просто грубоват почтен мъж в началото на средната възраст, приведен неудобно върху дивана, той се мъчи да не мисли за нищо друго освен за любов и галантност, докато нейните устни приближават мустаците му и неумело търсят устата под тях; стиска ръката й още откакто е влязъл, но сега я сграбчва още по-здраво, до болка, и внезапно усеща как в панталона му мощно бликва гореща струя. Мис Джийн Леки навярно разбира съвсем погрешно отчаяния му стон, както и начина, по който изведнъж се отдръпва от нея, сякаш улучен с африканско копие между плешките.

В главата на Артър се надига един образ отпреди десетилетия. Нощем в Стоунихърст тихичко патрулираше йезуит, за да предотврати всякакви гнусотии между момчетата. Това вършеше работа. Сега той чувства, че днес и за в бъдеще ще се нуждае от свой личен йезуит. Станалото в онази стая не бива да се повтори. Като лекар намира подобни моменти на слабост за разбираеми; като английски джентълмен ги смята за срамни и обезпокоителни. Не знае на кого е изневерил най-много — на Джийн, на Туй или на себе си. Навярно донякъде и на тримата. Това не бива да се повтаря.

Погуби го бързината, с която се разви всичко; бързината и пропастта между мечти и реалност. В рицарския роман героят обича недостъпен обект — например съпругата на своя владетел — и извършва храбри дела в нейно име; чистотата му се равнява на доблестта. Но Джийн далеч не е недостъпна, а Артър не е някакъв неизвестен поклонник или необвързан рицар. Той е женен мъж, комуто лекарят от три години насам налага най-строго въздържание. Тежи деветдесет и пет — не, направо сто — килограма, здрав и енергичен е, а вчера най-позорно свърши в панталоните си.

Но сега, след като дилемата се изправя пред него в цялата си ужасна яснота, Артър знае как да се пребори. Мозъкът му се захваща с практическите въпроси на любовта, както някога разнищваше болестите. Той определя проблема — проблема! — мъчителната, унищожителна радост и болка по следния начин: невъзможно е да не обича Джийн; за нея също е невъзможно да не го обича. Невъзможно е да се разведе с Туй, майката на децата му, към която все още изпитва обич и уважение; освен това само един негодник би изоставил недъгава жена. И накрая — невъзможно е да завърти банална интрига, превръщайки Джийн в своя любовница. Всяка от трите страни е заложила своята чест, макар че Туй нищо не подозира. И това е едно от най-важните условия: Туй не бива да знае.