Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Не съм съвсем сигурен, сър. Мисля, че беше инспекторът, но може и да е бил сержант Парсънс.

— И къде точно ви казаха да търсите?

— Навсякъде по евентуалния път на виновника между нивата и дома на викария.

— Като се предполага, че виновникът е идвал от дома на викария? И се е връщал там?

— Да, сър.

— Значи навсякъде?

— Навсякъде, сър.

Според Джордж полицай Купър изглеждаше на не повече от двайсет години — изчервено недодялано момче, което се опитваше да подражава на своя самоуверен началник.

— И предположихте ли, че виновникът, както го наричате, е вървял по най-прекия път?

— Да, така предположих, сър. Обикновено така правят, когато напускат местопрестъплението.

— Разбирам, полицай. Значи не огледахте никъде другаде освен по прекия път?

— Така е, сър.

— И колко продължи вашето търсене?

— По моя преценка около час или повече.

— А по кое време беше?

— Трябва да съм започнал някъде към девет и половина.

— А понито бе открито приблизително в шест и половина?

— Да, сър.

— Три часа по-рано. През което време по онзи път може да са минали всякакви хора. Миньори, отиващи на работа, зяпачи, привлечени от новината за престъплението. Дори полицаи.

— Възможно е, сър.

— И кой ви придружаваше, полицай Купър?

— Бях сам.

— Разбирам. И вие открихте няколко отпечатъка от стъпки, които по ваше мнение съвпадат с ботуша в ръката ви.

— Да, сър.

— А после се върнахте и докладвахте за откритието си?

— Да, сър.

— И какво стана след това?

— В какъв смисъл, сър?

Джордж с удоволствие забеляза леката промяна в тона на Купър; полицаят сякаш усещаше че го водят нанякъде, но все още не можеше да съобрази каква е крайната цел.

— В смисъл, полицай Купър, какво стана, след като докладвахте за находката си?

— Пратиха ме да претърсвам около дома на викария, сър.

— Ясно. Но по някое време, полицай Купър, вие се върнахте и показахте на някого от началниците си откритите отпечатъци.

— Да, сър.

— И кога беше това?

— Към средата на следобеда.

— Към средата на следобеда. Какво по-точно означава това? Три часа следобед, четири?

— Някъде там, сър.

— Ясно. — Мистър Вейчъл се навъси и зае позата на мислител, доста театрална според Джордж. — С други думи, шест часа по-късно.

— Да, сър.

— През което време мястото е било заградено и охранявано, за да се предотврати допълнителното минаване на хора?

— Не съвсем.

— Не съвсем. Това „да“ ли е, или „не“, полицай Купър?

— Не, сър.

— Доколкото знам, според общоприетата процедура в подобни случаи често се прави гипсова отливка на отпечатъците. Можете ли да ми кажете дали беше направена такава отливка?

— Не, сър, не беше направена.

— Ако не греша, друга възможност е да се фотографират следите. Направено ли беше това?

— Не, сър.

— Доколкото знам, съществува още един метод — да се изкопае цялото парче пръст и да се отнесе за криминологичен анализ. Направено ли беше това?

— Не, сър. Почвата беше твърде мека.

— Откога сте полицейски служител, мистър Купър?

— От петнайсет месеца.

— Петнайсет месеца. Много ви благодаря.

Джордж бе готов да изкрещи от радост. Както предния път, той се втренчи в мистър Вейчъл, но не успя да привлече погледа му. Може би така се полагаше в съдебната зала; или пък мистър Вейчъл вече мислеше за следващия свидетел.

Останалата част от следобеда мина сравнително добре. Бяха прочетени няколко анонимни писма и за Джордж беше ясно, че никой нормален човек не би допуснал, че той е техният автор. Например онова, от „Почитателя на правдата“, което бе показал на Камбъл: „Джордж Ейдълджи — Не се познаваме, но понякога съм ви виждал във влака и не смятам, че бих ви харесал, ако се познавахме, тъй като не обичам туземците.“ Как би могъл да напише подобно нещо? Следваше още по-голяма нелепост. Прочетоха писмо, описващо поведението на тъй наречената „банда от Уайърли“, което сякаш излизаше от най-евтин криминален роман: „Всички те полагат страшна клетва да пазят тайна и повтарят след Капитана, и всеки казва: «Да пукна, ако проговоря.» Джордж се надяваше съдебните заседатели да разберат, че адвокатите не използват подобен език.

Търговецът мистър Ходсън даде показания, че е видял Джордж да отива към мистър Хандс в Бриджтаун и че адвокатът е бил облечен със старото си домашно палто. Но след това лично мистър Хандс, при когото Джордж бе останал половин час, заяви, че клиентът му не е бил с въпросното палто. Двама други свидетели съобщиха, че са го видели, но не си спомнят облеклото му.