Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Не го плашете, мистър Мийк — намеси се мистър Вейчъл. — Бил съм и на двете места. При кого ще сме в зала Б?

— При сър Реджиналд Харди.

Лицето на мистър Вейчъл не трепна.

— Много добре. В някои отношения смятам за предимство, че няма да се съобразяваме с онзи педант и неговите амбиции да се добере до Върховния съд. Там човек може да си позволи известни волности. Харди няма да ни прекъсва толкова често само за да демонстрира колко добре познава съдебните процедури. Общо взето, бих казал, че това е в полза на защитата.

Джордж усети, че мистър Мийк не е съгласен. Мистър Вейчъл обаче го впечатли, независимо дали говореше искрено, или не.

— Господа, имам една молба. — Мистър Мийк и мистър Вейчъл бързо се спогледаха. — Става дума за името ми. То е Ейдълджи. Мистър Мийк го произнася сравнително правилно, но трябваше да го кажа и на вас, мистър Вейчъл. Полицаите, струва ми се, полагат огромни усилия да пренебрегнат всичките ми опити да ги поправя. Разрешете да ви препоръчам, мистър Вейчъл, още в самото начало на делото да обявите как точно се произнася името ми. Да кажете на съда, че не е Идалджи, а Ейдълджи.

Мистър Вейчъл кимна на мистър Мийк, който отговори:

— Джордж, как да се изразя… Разбира се, името си е твое и, разбира се, ние с мистър Вейчъл ще се постараем да го произнасяме правилно. Когато сме тук, при теб. Но в съда… в съда… нали знаеш поговорката, „когато си в Рим…“. С такова начало няма да направим добро впечатление на сър Реджиналд Харди. И едва ли ще научим полицаите на произношение. Колкото до мистър Дистърнъл, той ще се наслаждава на объркването.

Джордж погледна адвокатите.

— Не ви разбирам.

— Искам да кажа, Джордж, че съдът има правото да решава как точно се казва обвиняемият. Не е записано никъде, но така стоят нещата. Онова, което ти наричаш погрешно произношение, аз бих го нарекъл… по-английско звучене.

Джордж въздъхна.

— И не толкова ориенталско?

— Да, Джордж, не толкова ориенталско.

— Тогава любезно моля и двама ви да произнасяте името ми погрешно, за да свикна.

Началото на процеса бе насрочено за 20 октомври. Предишния ден четири момчета, които си играеха близо до ботаническата градина „Сидмът“ в Ричмънд Парк, се натъкнаха на тяло в напреднал стадий на разложение. Оказа се, че това е мис Софи Франсис Хикман, лекарката от Кралската обществена болница. Също като Джордж, тя не беше навършила трийсет години. И само на една колонка разстояние, помисли си той.

Сутринта на 20 октомври 1903 година отведоха Джордж от стафордския затвор в Съдебната палата на графството. В мазето му показаха килията, където обикновено държаха затворниците. За него обаче бе осигурена като привилегия широка стая с нисък таван, обзаведена с маса и камина; тук можеше да разговаря с мистър Мийк под наблюдението на полицай Дъбс. Седя до масата двайсетина минути, а Дъбс — мускулест полицай с елегантна брада и мрачна физиономия — упорито избягваше да го погледне в очите. После по даден сигнал пазачът поведе Джордж по тесни лъкатушещи коридори с мъждиви газени лампи, докато стигнаха една врата, зад която започваше тясно стълбище. Дъбс го побутна леко и Джордж се изкачи към светлината и шума. Когато се появи в зала Б, настана пълна тишина. Джордж стоеше смутено пред подсъдимата скамейка като актьор, изблъскан внезапно на сцената.

После, в присъствието на сър Реджиналд Харди, двамата му помощници, капитан Ансън, положилите клетва съдебни заседатели, репортерите, представителите на обществеността и трима негови роднини, бе прочетен обвинителният акт: Джордж Ърнест Томпсън Ейдълджи бе обвинен, че през нощта на 17 срещу 18 август е наранил кон, собственост на въгледобивната компания в Грейт Уайърли; а също така, че в дните около 11 юли е пратил на сержант Робинсън от Канок писмо със заплаха за убийство.

Мистър Дистърнъл беше висок мършав мъж с резки движения. След краткото си встъпително слово той призова инспектор Камбъл и цялата история започна отново: откриването на осакатеното пони, обискът в дома на викария, окървавените дрехи, космите по палтото, анонимните писма, арестуването на обвиняемия и неговите изявления. Джордж знаеше, че всичко е скалъпено от догадки, съвпадения и хипотези; знаеше и че е невинен; ала повтарянето на тази история от официално лице с перука и тога я правеше някак далеч по-достоверна.

Джордж си мислеше, че показанията на Камбъл са свършили, когато мистър Дистърнъл поднесе първата изненада.