Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— И какво би могло да каже?

— Доколкото си спомням, вечерта на 17 август, докато се връщал от обущаря, обвиняемият стигнал до фермата на мистър Грийн.

— Да, така беше.

— Мистър Грийн е съсед на обвиняемия.

— Вярно.

— Кое би могло да е по-полезно за обвиняемия при сегашните обстоятелства от едно осакатяване на кон, извършено по-близо до дома на викария от което и да било предишно нападение?

Личфийлд Мийк видя как Джордж постепенно проумява думите му.

— Искате да кажете, че след като сам съм се вкарал в ареста, пишейки анонимни писма с обвинения за престъпления, които не съм извършил, сега съм подтикнал някого да извърши ново престъпление, за да ме оневини?

— В общи линии, да, мистър Ейдълджи.

— Това е безкрайно нелепо. Аз дори не познавам Грийн.

— Просто ви казвам как може да го изтълкува обвинението. Ако пожелае.

— И несъмнено ще пожелае. Но полицията трябва поне да издири престъпника, нали? Вестниците недвусмислено намекват, че това хвърля сянка върху обвинението. Ако намерят човека и той си признае за поредицата от престъпления, аз ще изляза на свобода, нали?

— Да, мистър Ейдълджи, съгласен съм. Ако това се случи.

— Разбирам.

— А има и още една новост. Говори ли ви нещо името Дарби? Капитан Дарби.

— Дарби. Дарби. Не. Инспектор Камбъл ме питаше за някакъв си Капитан. Може да е същият. Защо?

— Изпратени са още писма. До кого ли не. Има дори едно до министъра на вътрешните работи. Всички с подписа „Дарби, Капитан на бандата от Уайърли“. Заплашват, че престъпленията ще продължат. — Мистър Мийк видя изражението на Джордж. — Но, мистър Ейдълджи, това означава само едно: съдът почти сигурно ще приеме, че вие не сте ги писали.

— Тази сутрин май сте решили да ме обезсърчавате, мистър Мийк.

— Нямам такова намерение. Но трябва да разберете, че отиваме на съд. И за тази цел си осигурихме услугите на мистър Вейчъл.

— О, това е чудесна новина.

— Мисля, че няма да ни разочарова. А заедно с него ще бъде и мистър Гоуди.

— А кой ще води обвинението?

— Боя се, че ще е мистър Дистърнъл. И мистър Харисън.

— Опасен ли е Дистърнъл?

— Честно казано, бих предпочел да е някой друг.

— Мистър Мийк, сега е мой ред да ви ободря. Колкото и да е способен един обвинител, не може да изпече тухли без глина.

Личфийлд Мийк се усмихна снизходително.

— През дългите си години в съдебните зали, мистър Ейдълджи, съм виждал да правят тухли от какви ли не материали. Включително и такива, за чието съществуване не подозирате. Липсата на глина няма да затрудни мистър Дистърнъл.

Въпреки наближаващата заплаха Джордж запази спокойствие на духа през останалите седмици в стафордския затвор. Към него се отнасяха почтително и в дните му имаше ред. Получаваше вестници и писма; подготвяше се за делото заедно с мистър Мийк; очакваше развитие по случая „Грийн“; разрешаваха му и книги. Баща му бе донесъл Библията, майка му — том на Шекспир и том на Тенисън. Изчете последните двама, после от нямане какво да прави прочете и евтиното криминално книжле, което му бе дал един от тъмничарите. Същият човек му услужи и с раздърпано издание на „Баскервилското куче“. Джордж сметна романа за превъзходен.

Всяка сутрин разгръщаше вестника с все по-малка тревога, тъй като името му временно бе изчезнало от страниците. Вместо това узна с интерес, че в Лондон има нови правителствени промени; че най-новата оратория на Елгар е изпълнена на Бърмингамския музикален фестивал; че Бъфало Бил е на турне из Англия.

Една седмица преди началото на процеса Джордж се срещна с мистър Вейчъл — весел, възпълен адвокат с двайсет години стаж из съдилищата на Средна Англия.

— Как преценявате моя случай, мистър Вейчъл?

— Добре го преценявам, много добре. Тоест смятам обвинението за скандално и напълно безпочвено. Естествено, няма да кажа така. Просто ще се съсредоточа върху онези точки, които най-силно доказват вашата невинност.

— И кои са те според вас?

— Бих казал така. — Адвокатът се усмихна широко. — Няма доказателства, че сте извършили това престъпление. Няма мотив да го извършите. Не е имало и възможност. Малко ще го разкрася за съдията и съдебните заседатели. Но това ще е същността на позицията ми.

— Може би все пак е жалко — вметна мистър Мийк, — че сме в зала Б.

Тонът му охлади временния ентусиазъм на Джордж.

— Защо да е жалко?

— В зала А е лорд Хатъртън. Той поне има юридическо образование.

— Искате да кажете, че ще бъда съден от човек, който не познава закона?